Падането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическата промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистически режим.

Защо?

Причините са сложни. До голяма степен забавената канонизация на православните мъченици и изповедници произтича от различните политики на българските комунисти към националната православна църква и религиозните малцинства. Ако преследването на православните свещенослужители е най-интензивно през последните месеци на Втората световна война, то атаката срещу протестанти и католици започва след подписването на Парижкия мирен договор (февруари 1947 г.). Тази времева дистанция се дължи не само на различните международни и вътрешнополитически условия, но и на различното правно основание за преследването на тези религиозни общности. Следва да се отбележи, че репресиите срещу православното духовенство са извършени във време, когато Търновската конституция е още в сила, т.е., когато източното православие е господстваща религия в страната (чл. 39), докато тези срещу протестанти и католици – в условията на Закона за вероизповеданията, приет през февруари 1949 г.

В началото на управлението на Отечествения фронт Българската комунистическа партия трябва да се съобразява и с тесните връзки на своите коалиционни партньори с православната църковна йерархия. Затова първите репресии са насочени основно към свещениците. Освен това нито едно от предявените обвинения не касае религиозната дейност на преследваните духовни лица. Тази особеност се дължи на чувствителността на западните съюзници от антихитлеристката коалиция към свободата на религията. До подписването на Парижкия мирен договор, с който е уредено международното положение на България, комунистите са принудени да сдържат войнствения си атеизъм и даже да демонстрират толерантност към религиозните права на гражданите. Това е и причината за отложената атака срещу т.нар. „чужди” вероизповедания. Така например през есента на 1946 г. българският министър-председател Кимон Георгиев и ръководителят на българската делегация по мирните преговори в Париж Васил Коларов посещават монсиньор Ронкали, нунций на Франция и бивш католически легат в България. Те търсят и получават неговото съдействие за неутрализиране на „антибългарската пропаганда и най-вече безпочвените претенции на Гърция“. По този начин са осигурени по-благоприятни условия за следвоенна България.[3]

След подписването на Парижкия договор Българската комунистическа партия променя своето поведение. Предприети са мерки срещу всички, които биха се противопоставили на съветизирането на България. Първо са отстранени водачите на т.нар. легална опозиция, която защитава прозападна ориентация на страната. След това е приета нова конституция, с която Църквата е отделна от държавата (чл. 78), а в началото на 1949 г. е приет и Закон за изповеданията. Всичко това създава нови основания за преследване на водачите на местните религиозни общности. Най-често те са обвинявани в нарушаване принципа за разделяне на Църква и държава и за непозволени контакти с религиозни структури, чиито седалища са разположени от другата страна на Желязната завеса. Въз основа на това между 1949 и 1952 г. тоталитарният режим организира серия от процеси срещу протестантските и католическите църкви в България с обвинението, че са шпионирали за империалистическия запад.

Случаят на БПЦ е различен. Първите репресии срещу нейни свещенослужители започват веднага след 9 септември 1944 г. (...)

(Този текст e адаптиран превод на доклад, изнесен от автора на XXIV международна конференция за православна духовност на тема „Мъченичество и общение“, проведена в манастира Бозе, 7–10 септември 2016 г. Негова разширена версия е публикувана на италиански. Вж. Daniela Kalkandjieva, “Martiti e Confessori nella Chiesa Ortodossa Bulgara sotto il communismo” [Мъченици и изповедници на БПЦ от епохата на комунизма], Martirio e Comunione [Сб. Мъченичество и общение] (Atti de XXIV Convegno ecumenico internazionale di spiritualità ortodossa, Bose, 7-10 settembte 2016 a cura di Luigi d’Ayala, Lisa Cremaschi, Adalberto Maiardi), Comunità di Bose, Magnano: Edizioni Qiqajon, 2017, 263-281.)

[1] Репресиите над католическото духовенство от западен и източен обряд в България са предмет на множество изследвания: Даниела Калканджиева, „Отношението на държавата към Католическата църква в България“, в: Сб. Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България, С., Gea-Libris, 1992, с. 144-151; Фернандо Таконе, Евгений Босилков – български епископ-мъченик, защитник на правата на Бога и на човека, Русе: Католическа Никополска Епархия, 1998; Архимандрит Гаврил Беловеждов, Страданието не е етикет – то е достойнство: Документи от католическите процеси в България през петдесетте години, С., Иврай, 2001; Светлозар Елдъров, Католиците в България, С., IMIR, 2002, стр. 549-609; Daniela Kalkandjieva, “Bulgarian Eastern Catholic Church” in Lucian N. Leustean (ed.), Eastern Christianity and Politics in the Twenty-First Century, London: Routledge, 2014, pp. 681-703.

[2] Преследването на протестантските църкви в България е във фокуса на книгите на Митко Матеев, „На словото ти уповавах...“ Инсценираният процес срещу евангелските пастори, 1948–1949 година в София, С., ОРА-България, 1993; Христо Куличев, Процесите: Партията срещу Църквата (С., ET „Госпъл”, 2013) и др.

[3] Елдъров, с. 581-582.