Възможно е претенциозното заглавие на статията да не дава веднага яснота за какво става дума. Като учен в областта на хуманитарните науки, не съобщавам нито за сензационни разкопки, нито за шумни открития на ръкописи, а желая читателят да участва в размишленията, които ме споходиха, докато пишех три книги за три различни православни национални литератури от Средновековието и от Новото време.

Днес повече от всякога е важно отново да бъде събрано заедно онова, което вътрешно съпринадлежи едно на друго, например разделените от хиляда години култури на европейския Запад и Изток. Често използваната метафора за „дишането с двата бели дроба“ на папа Йоан Павел II подчертава жизненото значение на този процес. Ала възможността за успешното сближаване или дори единство зависи, от една страна, от това дали двамата партньори притежават вътрешната свобода да разгледат в историческо-критичен план съответната си позиция и традиция (респективно да допускат критика), а от друга, да се представят един на друг така, че духовното им наследство да не изглежда нито отблъскващо, нито екзотично. След това въведение ще представя трите споменати книги, за да изложа някои трудности на посредничеството от перспективата на външен наблюдател. В края на статията ще дам примери как привидно архетипни особености на Изтока в действителност се оказват близки на Запада, та дори произхождат от него, макар и по обиколни пътища.

Трите книги се занимават с духовната история на няколко православни страни от европейския (юго)изток. Заглавията им (в хронологията на издаването им) са: 1. Християнство и богословска литература в Киевска Рус, 988–237 г. (Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus, München, 1982); 2. Гръцко богословие по времето на турското владичество, 1453–1821 г. (Griechische Theologie in der Zeit der Türkenherrschaft, München, 1988); 3. Българска и сръбска богословска литература през Средновековието, 864–1396 съотв. 1459 г. (Bulgarische und serbische theologische Literatur des Mittelalters).

Целта на всеки един труд е да представи и да оцени в стила на вече наложилите се учебници по патрология (Бертолд Алтанер, Йоханес Куастен и др.) цялата духовна литература (по жанрове) от една епоха. По отношение на литературната материя, особено в първото и третото произведение, става дума за предсхоластически трудове, които не могат да бъдат представени лесно на западния постсхоластичен читател като висококачествени и равностойни трудове в смисъла на западноевропейската литература от онази епоха. При обработката на разпръснатия, труден за цялостно проучване материал възникнаха нови разбирания за културологичните различия между отделните православни нации, та дори във вътрешната сфера на уж единната Slavia orthodoxa. Ала тъкмо това обстоятелство направи сизифовския ми труд поносим и му придаде стойност.

Изпитах радост и удовлетворение, когато първият ми труд бе оценен от над 50 рецензенти, които без изключение дадоха положителна оценка, при положение че всички те принадлежат към най-различни изповедания (католици, старокатолици, протестанти, православни от различни страни и юрисдикции, атеисти) и факултети (историци, филолози, богослови).

И така, къде са проблемите на посредничеството? Едно от препятствията със сигурност е господстващото от десетилетия насам паламитско, респ. неопаламитско богословие, на византийско-славянските православни църкви. Неговата научнотеоретична аксиома отрича естественото богопознание и изисква сетивно-духовна опитност на Бога чрез т.нар. божествени енергии, т.е. съзерцаването на нетварната Таворска светлина, и предполага светостта като предпоставка за автентично богословие.

Тази предварителна нагласа изцяло отрича онова западно богословие, което е изградено върху по-рационална основа. От посочената аксиома следва непримиримата истина, че познанието на разума противостои на познанието на вярата. (...)

Герхард Подскалски (1937-2013) е немски византолог, славист, богослов и католически свещеник. Автор на основополагащи трудове за православието през Средните векове във Византия, Киевска Рус, България, Сърбия и Османската империя. През 1956 г. Подскалски постъпва в Ордена на йезуитите. От 1958 до 1961 г. следва във Висшия институт по философия в Пулах край Мюнхен, през 1967 г. завършва католическо богословие във Висшия философско-богословски институт „Санкт Георген“ (Франкфурт на Майн). След това учи византология, славистика и икуменическо богословие в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. Под ръководството на Ханс-Георг Бек защитава дисертацията Византийска имперска есхатология. Периодизацията на световната история в четирите велики империи (Дан. 2 и 7) и в хилядолетното царство на мира (Откр. 20), както и хабилитационния си труд Богословие и философия във Византия. Спорът за богословския метод в късновизантийската духовна история (XIV–XV век), систематични основи и историческо развитие. От 1981 до 2005 г. ръководи катедрата по византинистика, славистика и история на Ранната църква в института „Санкт Георген“. През 2006 г. Подскалски участва в световния конгрес на византинистите в София и изнася доклад за развитието на светостта в средновековна България. През 2009 г. се оттегля в старчески дом на йезуитите в Кьолн, където почива през 2013 г. Освен споменатите в настоящата статия сред по-важните му трудове е и изследването От Фотий до Висарион. Първенството на хуманистично формираното богословие във Византия и неговото значение, Висбаден, 2003 г. (Von Photios zu Bessarion. Der Vorrang humanistisch geprägter Theologie in Byzanz und deren bleibende Bedeutung). Представената тук статия е публикувана в Stimme der Orthodoxie, 3/1996, 53-55