Моралният възглед за традицията

Не съм специалист по християнско-еврейското единение. Когато все пак се изказвам по този въпрос, то е, не на последно място, и защото не зная какво означава да си „специалист“ пред лицето на катастрофата от Аушвиц. И така вече произнесох името, без което отношенията между християните и евреите в тази страна – както и изобщо – не могат да бъдат формулирани и определени. Име, което не може да бъде заобиколено, което нито за миг не бива да се забравя тъкмо защото в духа на опитите ни като християни да се справим с историята, има опасност то да се историзира – сякаш това име би могло да бъде подредено и класифицирано като други имена в една прeдубедена всеобхватна история и накрая успешно предадено на забравата или – което в края на краищата ще доведе до същото – на селективното празнично възпоменание. Аушвиц, който тук се мисли преди всичко като символ на ужаса от извършеното милион пъти убийство на еврейския народ.

Аушвиц засяга всички ни. Непонятното при него не са само палачите и изпълнителите на тяхната воля, не е само апотеозът на злото в тях и не е само мълчанието на Бог. Непонятно, понякога още по-объркващо според мен е мълчанието на хората: мълчанието на всички онези, които са гледали безучастно или са отвръщали поглед, което довежда този народ в неговата агония до невиждана самота. Не обвинявам, казвам го с печал. И не го казвам, за да отдам почит на съмнителното схващане за колективна вина. Пледирам за едно – нека го нарека, морално схващане за традиция: можем да имаме вяра на историята, да извлечем от нея критерии за нашите собствени действия само когато не отричаме пораженията в нея и не разкрасяваме катастрофите. Да имаме историческо съзнание и да живеем с него, означава да не бягаме от катастрофите, означава никога да не отричаме или презираме един авторитет – авторитета на страдалците. В нашата християнска и германска история това се отнася най-вече за Аушвиц. Еврейската съдба трябва да се помни в духовен план тъкмо защото заплашва да се превърне в чисто историческа.

Аушвиц като край и поврат?

Въпросът дали ще се стигне до реформация, до поврат из основи в отношението между християните и евреите, зависи – поне в тази страна – от това как ние, християните, се отнасяме към Аушвиц, как ние, християните, го оценяваме за самите себе си. Дали искаме наистина да е край, прекъсване, какъвто е, катастрофа в нашата история, от която може да се намери път само чрез радикална промяна, с помощта на нови критерии, или напротив – ще го приемем за чудовищен нещастен случай в нашата история, който не засяга нейния ход.

Какво лично аз имам предвид под край и поврат за нас, християните, нека обясня чрез спомена за един разговор. В края на 1967 г. в Мюнстер се състоя дискусия между чешкия философ Милан Маховец, Карл Ранер и мен. Към края на разговора Маховец припомни думите на Адорно: „След Аушвиц вече няма поезия“ (думи, които днес всички смятат за пресилени и отдавна опровергани – несправедливо, мисля, ако ги отнесем към самите евреи: не бяха ли погубени Паул Целан, Тадеуш Боровски, Нели Закс и др., всички те – изключителни поети, от неизречените думи за случилото се в Аушвиц, за което трябваше да се говори?). И така Маховец цитира Адорно: „След Аушвиц вече няма поезия“, и ме попита дали за нас, християните, след Аушвиц все още може да има молитва. Отговорих, както бих отговорил и днес: Ние можем да се молим след Аушвиц, защото и в Аушвиц се молеха. Ако извадим това изречение от контекста, може да ни прозвучи пресилено, също като думите на Адорно. Аз впрочем не го смятам за преувеличено. След Аушвиц ние, християните, никога няма да се върнем назад. Ала отвъд Аушвиц, ако бъдем точни, вече не можем да продължим сами, а само заедно с жертвите от Аушвиц. Тук според мен се корени единението между евреи и християни. Промяната в отношението между евреи и християни съответства на радикалността на настъпилия в Аушвиц край. Само ако му устоим, ще разберем какво представлява новото отношение между евреи и християни или какво би могло да бъде.

Да устоим на Аушвиц в никой случай не означава да го проумеем. Който иска да го разбере, нищо нe би разбрал. Непонятното, което ни гледа втренчено от нашата най-нова история, се измъква от всякакъв опит за мирно и кротко помиряване с него, а след това и за напускане на нашето съзнание. „Обективни“ тук са само поразените, скърбящите. И каещите се. Пред лицето на Аушвиц нe може да има въздържали се, не може да има хора без отношение, ако ги има, това би било опит за ново тайно съглашение с непонятния ужас.

Ала как ние, християните, трябва да се справим с това? Ние във всеки случай няма да си позволим да тълкуваме страданието на еврейския народ от гледна точка на историята на спасението. Ние нямаме никакво право да го мистифицираме! В това страдание ние се сблъскваме на първо място със загадката на нашата нечувствителност, с тайната на нашата собствена апатия, ала не и с Божиите следи.

Приемам всяка християнска теодицея (т.е. всеки опит за т.нар. „оправдание на Бог“) и всяко говорене за „смисъл“ с оглед на Аушвиц, което се поставя извън или над тази катастрофа, за богохулство. Смисъл, дори и божествен, можем да търсим единствено доколкото и той е пожертван в Аушвиц. Това обаче означава, че ние, християните, заради самите нас сме свързани от тук нататък с жертвите на Аушвиц – и то тъкмо в спасително исторически съюз, ако думата „история“ в християнското понятие „история на спасението“ запази един определен смисъл, а не се използва само като претекст за триумфалистка метафизика на спасението, която никога не се учи от катастрофи, никога не се променя в катастрофи, защото всъщност за нея такива катастрофи изобщо не съществуват.

Този спасително исторически съюз би трябвало най-сетне да означава и радикален край на гоненията на евреи от християни. Ако някога отново има такива гонения, те всъщност биха могли да бъдат само гонения на евреи и християни заедно, както някога в началото. Ранните гонения на християни са били, както е известно, и гонения на евреи: тъй като те заедно са отказвали да признаят римския император за божествен и така са подкопавали политическата религия на Рим, били са заклеймявани като „атеисти“ и „врагове на човешкия род“ и осъждани на смърт. (...)

Йохан Баптист Мец (1928–2019) е един от големите съвременни католически теолози. Ученик на Карл Ранер, през 1954 г. e ръкоположен за свещеник и в продължение на 30 години е професор по фундаментална теология (основен курс в богословието) в университета в Мюнстер. Преподавал е в Бостън и Виена, съосновател на интернационалното списание Concilium. Създава Новата политическа теология в Германия, която оказва влияние върху Теологията на освобождението в Латинска Америка. Сред многобройните му съчинения са: Християнска антропоцентричност, Вяра в историята и обществото, Отвъд буржоазната революция, Към понятието за нова политическа теология. През 1978 г., в Деня на католиците във Фрайбург, Йохан Баптист Мец изнася доклад от историческо значение, който по-късно многократно е публикуван и коментиран. Неговите богословски размисли за „Християните и евреите след Аушвиц“ са в основата на „богословието след Аушвиц“ в Германия. Публикуваният тук текст представлява преработена версия на доклада. Пълната версия може да се прочете в: Kogon Eugen, Metz Johann Baptist (Hg.), Gott nach Auschwitz – Dimensionen des Massenmordes am jüdischen Volk, 1989, Herder, Freiburg.