Официалните Католическа и Протестантски (Евангелски) църкви в Германия, ползващи се с данъчна подкрепа и държавни привилегии, навлизат отслабени в конфронтацията с динамичната идеология и политики на германския Трети райх. Нацизмът е популистко (völkisch) движение, потенциално геноцидно от самото си създаване. Ала църковните водачи погрешно го възприемат като политическа партия.

Дори и днес учени извън Германия описват овладяването на властта от нацистката партия като следствие от парламентарни маневри, направили възможно нейното легитимно идване на власт. Твърди се, че след фиаското при организирането на т.нар. „Бирен пуч“ в Мюнхен през 1923 г. НСДАП се отказва от тактиката за завземането на властта чрез преврат (Staatsstreich). От самото начало обаче чрез организираните от нея убийства, побоищата и други терористични тактики партията не крие своята изначална нелоялност към републиката и към конституционното управление. Външното й поведение, както и нейната вътрешна структура са показателни за управлението, което тя би упражнявала, когато дойде на власт.

Затова и не е чудно, че в разгара на високата безработица, уличните сблъсъци, яростната политическа демагогия и митингите от първите години на икономическата депресия германските църковни водачи не успяват да разчетат ситуацията толкова ясно, колкото тя изглежда седемдесет години по-късно.

Официалните църковни власти нито са били готови за конфронтация с държавата, нито са имали финансови възможности за това, нито са разполагали с теоретичната (богословска) основа за такава съпротива. А когато мащабът на проблема става ясен, нацистката партия вече е погълнала държавата. Адолф Хитлер се е превърнал в абсолютен диктатор, а динамичната програма на фюрера е довела до икономическо възстановяване и поредица от триумфи на международната сцена. Позорът и срамът, съпровождали Ваймарската република от момента на нейното създаване, са забравени, а едно след друго чуждите правителства започват да изпращат пратеници, които да работят с „нова Германия“.

Докато дипломати и корпоративни служители търсят разбирателство с нова Германия, на по-ниско равнище значими части от „християнските“ нации, които имат открито антисемитски възгледи, приветстват тирадите на Хитлер срещу „евреите“.

Днес трудно може да бъде разбрано колко важна роля изиграват ‒ необезпокоявани и силни – открито антисемитските политически движения и лидери, включително извън Германия и Австрия. Дори в Америка на Франклин Д. Рузвелт (и отец Чарлз Кофлин[1]) антисемитизмът е могъща и опасна политическа сила. Във Франция значима част от обществото все още не може да се примири с унижението след аферата „Драйфус“; те посрещат първия евреин, министър-председател на Франция, с горчивия призив: „По-добре Хитлер, отколкото Леон Блум!“. Няколко години по-късно режимът на маршал Петен довежда този избор до неговия логичен край.

Католическата църква

Католическата общност в Германия, чието ръководство има съзнание за своето международно влияние и универсално послание, реагира много по-различно от протестантите на възхода на нацисткото движение. В периода на раждането на Империята под властта на канцлера Бисмарк, в която господстващо положение има Прусия, гражданите на няколко предимно католически провинции са принудени да се чувстват второкласни поданици на германския император (който е и крал на Прусия).

По време на краткия живот на Ваймарска република Партията на Центъра, повечето от членовете на която са католици, и социалдемократите успяват да удържат политическия център срещу екстремистите и отцепниците от другите партии. Те са и главният опозиционен център по време на двете и половина бурни години, предшестващи поканата на президента Хинденбург към Хитлер („онзи австрийски ефрейтор“, както го нарича той) да сформира правителство. Дотогава съюзът между Партията на Центъра (Zentrum) и социалдемократите успява да удържи републиката срещу значимите сили на контролирана от Кремъл Германска комунистическа партия, както и срещу по-малките и по-слабо организирани политически групи (монархисти, либерали) и срещу популисткото послание на нацистите. (...)

[1] Чарлз Едуард Кофлин (1891–979) – американски католически свещеник, който служи в Детройт. Известен като отец Кофлин, през 30-те години той е един от първите американски политически лидери, които се възползват от радиото като средство за разпространение на своите политически възгледи. Свален от ефир през 1939 г. заради профашистка и антисемитска риторика. Б.пр.

Франклин Хамлин Лител (Franklin Hamlin Littell, 1917–2009) е американски протестантски историк, изследовател на Холокоста, автор на образователни програми за подобряване на отношенията между християни и евреи. Работи десет години в следвоенна Германия като съветник по религиозните въпроси към Върховното командване, натоварен конкретно със задачите за денацификацията вследствие на извършените в годините на Втората световна война престъпления. Дейността му в Германия го отвежда към изследване на Холокоста и осмислянето на това минало. Приеман е като един от основоположниците на изследванията за Холокоста, създавайки тази дисциплина в няколко университета. Автор е на Исторически атлас на християнството (Historical Atlas of Christianity, 1976), в който разглежда неуспеха на редица християнски църкви да осмислят позицията си по време на войната и унищожаването на еврейската общност. Представеният тук текст е публикуван в: Carol Rittner, Stephen D. Smith & Irena Steinfeldt, The Holocaust and the Christian World, Yad Vashem 2000, pp. 44-47