В следващите страници ще разгледаме един изненадващ за мнозина феномен в съвременната аналитична философия, за който в България сме все още слабо осведомени. Става въпрос за реабилитацията на някои традиционни философски въпроси, методи и понятия, към които в аналитичната философия се подхожда по правило с недоверие още от самото възникване на въпросната философска парадигма чак до края на ХХ век. Но именно в края на ХХ век настъпва криза в някои изследователски полета на аналитичната философия, криза, която някои изследователи опитват да преодолеят, постулирайки съществуването на душа, Бог, свободна воля. Предстои да разберем защо това би могло да изглежда твърде учудващо.

Някои особености на аналитичната философия

В историята на философията обикновено се говори за три големи етапа, през които минава развитието на западната философия. Първият етап се нарича онтологическа парадигма и обхваща, в най-общи линии, философските изследвания от възникването им в Древна Гърция до XVII век. В онези времена философите разрешават своите изследователски проблеми, изхождайки от същността на нещата такива, каквито те са, независимо от човешката познавателна дейност. С делото на Рене Декарт се свързва началото на втория етап – епистемологическата парадигма. Характерно за представителите на тази парадигма, най-бележити сред които са Декарт, Лок, Хюм и Кант, е, че разрешаването на фундаменталните философски проблеми се предхожда от или изцяло се осъществява чрез анализ на човешките познавателни способности и ограничения. Интересът на големите философски умове на епохата се измества от същността и структурата на действителността сама по себе си, за да се насочи към начините, по които тази действителност е дадена, репрезентирана в човешкото съзнание.

Сетне, в края на XIX и в началото на ХХ век постепенно настъпва обрат към т.нар. лингвистическа парадигма, в развитието на която се забелязва все по-голям интерес към езика като ключ към разрешаване на наследените философски проблеми. Именно с утвърждаването на лингвистическата парадигма е свързано и възникването на аналитичната философия. Безспорно философите, които полагат основите на аналитичната традиция са Готлоб Фреге, Бъртранд Ръсел, Джордж Мур и Лудвиг Витгенщайн. Ранната аналитична философия поставя на дневен ред следната изследователска програма: да се пристъпи към задълбочен анализ на начините, по които функционира езикът, и на механизмите, чрез които езиковите термини от всевъзможно естество осъществяват контакт с извънезиковата действителност; да се изследват връзките между термините на езика и обектите на мисълта; да се изследват и експлицират условията, при които са възможни успешната езикова комуникация и недвусмисленото приписване на истинност или неистинност на твърдения. Поставяйки тези амбициозни цели, ранната аналитична философия напълно закономерно е враждебна спрямо традиционни метафизически конструкти като битие, същност и т.н., доколкото не може да се посочи ясно и недвусмислено какво е значението на подобни термини, по какъв начин например ще разпознаем, че нещо е същност или битие. Това иконоборческо настроение е особено характерно за Ръсел, Витгенщайн и представителите на Виенския кръг на логическия анализ. Именно с последните се свързва и произходът на една радикална, но закономерна тенденция в аналитичната философия – да се разглеждат естествените науки като най-сигурен, методологически и логически най-последователен източник на познание. Към средата на ХХ век природните науки вече са издигнати на пиедестал в англо-американската аналитична философия и това никак не е случайно, защото емпиричният материал, с който въпросните науки си служат, позволява точното и ясно формулиране на научните термини, интерсубективната проверка на формулираните хипотези. Налице е и строгата и безупречна логическа форма на научния дискурс, задоволяваща и възможно най-прецизната машина за обработка на информация. Налице са и безспорните практически ползи от науката за едно „прогресиращо“ човечество. (...)