Пояснение към парадигмата с оглед на удвоената християнска категория на приемането

Като първа стъпка в тази двойна оптика е детството или безсъзнателната древност на културата и човека. В нея отсъства всякакво съзнание за приемането. Първите актове на това съзнание е появата на праезиците или езика у малкото дете. Появата на езика артикулира за първи път някакво непосредствено съзнание като знание за това, че си приет едновременно в световния дом на растенията и животните, изобщо на всякаква предметност, едновременно в родния дом на майката и бащата, които тук се схващат все още като богове.

Юношеството или девичеството на човека и културата е отказът от това изначално приемане, казването „Не” спрямо родния дом, родния свят, родните богове и т.н. и началото на голямото пътуване. Това е неприемането на първоначалното съзнателно приемане. Юношеството и девичеството са все още преход към съзнанието за самия себе си като неприет и търсещ ново приемане. Тук във възрастите на човека и културата се преминава първо през способността да удържаш или да не удържаш самия себе си в съзнанието за самия себе си, при което се луташ между това да подреждаш като всесилен господар някакъв въображаем дом на културата или собствения си дом, или да слугуваш на някакъв въображаем дом на културата или на собствения си дом. Парадоксът на господарството и слугинството (вж. Лутер, За свободата на християнина и Хегел –„Господарство и слугинство” във Феноменологията…) е скок в свободата на съзнанието за самия себе си. От тук нататък човекът и културата най-напред устояват на поривите на времето и на привичките на родния дом – родната страна (това е стоицизмът). Неговата антитеза е скептицизмът, съмнението в устоите на родния дом, родната култура, родното семейство, традицията и авторитетите. Това съмнение е съпроводено с разбирането за крайност на майката като физическа майка, а не като майка кърмилница, на бащата – като краен баща, на родния дом – като краен дом в безкрая на вселената, на родната култура – като крайна култура, на родния град – като провинция. Тази негативна страна на скептицизма, това отричане на всичко познато води до някакъв неистов изблик на желание да намериш външно решение на вътрешния си дискомфорт. От тук нататък започва интересът към новото, непознатото, пътуването, рецептите за щастие, търсенето. Всичко това е, без съмнение, акт на свобода, но това в същото време е и непрекъснато отсъствие от самия себе си. Както пише Хегел за нещастното съзнание във Феноменология на духа и Киркегор в есето Най-нещастният, това е свободата да бъдеш нещастен, или казано на езика на Киркегор, най-нещастният е този, който винаги отсъства от самия себе си.

Преходът към зрелостта, или към духовността, или към намирането на самия себе си се осъществява посредством разума, посредством разбирането. Тук индивидуалността, която е действителна за самата себе си, вече е законодателстваща и съдеща. Първият белег на зрелостта на човека и културата е нравствеността. Тогава за пръв път подрастващият познава нравствения свят, човешкия и Божествения закон, познава себе си като мъж или жена. Това познание е съпроводено със съзнанието за вина и съзнанието за съдба. Като част от тази нравственост е съзнанието за юридическите правомощия на вече зрялата личност. Тук личността се сблъсква лице в лице с феномена на културата, образованието и възпитанието като царство на действителността. Тук е мястото на Просвещенията спрямо тази култура (вж. личностните и културни емблеми на категорията Просвещенско спрямо категорията Митологично при Ницше). (...)