Свободата на религията е основно право на личността, гарантирано както в конституциите на демократичните държави, така и в ключови международни актове. Признаването и гарантирането на свободата на избор, изповядване и практикуване на определена религия е в основата на политическата модерност, която намира израз в изграждането на политически системи, които уважават достойнството и свободата на личността (правата на човека и гражданина) и налагат ограничения в дейността на публичните институции (върховенство на правото, конституционно управление, разделение на властите). Безспорно е, че признаването и зачитането на свободата на религията има своите идейни корени в християнската представа за човешката личност и отношенията й с Троичния Бог, които са израз на свободна воля, задвижвана от любов, а не на принуда (Той хлопа на вратите на човешкото сърце, но само ние можем да отворим ключалката отвътре – Откр. 3:19). С основание може да се твърди, че свободата на религията е базисна християнска ценност, която след епохата на Просвещението бива универсализирана (всеки човек има свобода на религията) и секуларизирана (разширена отвъд религията) – свобода на мисълта, която обхваща различни идеи, идейни системи, разбирания.[1] Свободата на религията и свободата на мисълта са в основата на запазването на духовния интегритет и идентичност на личността, поради което рамката за тяхното упражняване в едно демократично общество е максимално широка, а допустимите ограничения са ясно регламентирани.[2] Зачитането на свободата на религията и толерантността са основни ценности и на Православната църква, както е утвърдено в официалните документи на състоялия се през 2016 г. в Крит Свят и велик събор на Църквата.[3]

• Правна рамка на свободата на религията: допустимите ограничения

В Българската конституция свободата на религията е защитена в съответствие с основни международни актове: Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи (чл. 37, ал. 1 КРБ). Наред с това, като гаранция срещу злоупотреба с права, но и като защита срещу неоснователно ограничение от страна на държавата, Конституцията предвижда, че Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани (чл. 37, ал. 2 КРБ).

Нека да сравним българската уредба с тази по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Според чл. 9 от Конвенцията:

1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.

Сравнението между двете разпоредби показва по-голяма прецизност и конкретност във формулирането на свободата на религията в ЕКПЧ, като, примерно, се посочват различните форми и начини на изповядване на религията – индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали. В юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека тези конкретни форми се определят като вътрешно присъщи (самото право да приемаш и изповядваш една религия – forum internum) и външни проявления на изповядването на вярата (участие в ритуали, практики, богослужение – forum externum).[4] Тази конкретика е важна, когато се преценява степента на допустимите ограничения в религиозните права на гражданите. По отношение на допустимите ограничения при упражняването на правото текстът на Конвенцията е също по-ясен и прецизен. Въвежданите ограничения[5], за да съответстват на стандартите на ЕКПЧ, трябва да са:

• „предвидени от закона“, а не в акт на изпълнителната власт – подзаконов нормативен акт (наредба, правилник, инструкция ), индивидуален или общ административен акт (решение, заповед). Смисълът на това императивно изискване е да не се допусне произволно засягане на правото, обосновано единствено с някаква временна целесъобразност, конюнктура, променливи политически баланси и др. Приемането със закон на допустимите ограничения означава търсенето на широк консенсус в обществото, инклузивен дебат в парламента, възможност представители на различни заинтересовани страни (църкви и други религиозни общности, граждански организации) да участват с предложения и становища в дебата, да са предварително информирани за предложените или възприетите стандарти и граници на ограниченията. Законодателният процес, когато е адекватно структуриран и достатъчно публичен и отворен, дава възможност на различните малцинства (етнорелигиозни и езикови) да се включат в дискусиите, така че в края на процеса приетият закон да отразява не просто гледната точка на парламентарното мнозинство, а широкия обществен интерес при зачитане на основните права. Именно тогава приетите в закона ограничения са не само формално легални, но и легитимни за съответната политическа и гражданска общност.
• „необходими в едно демократично общество“ – това изискване на Конвенцията предполага съществуването на обективни стандарти за преценка, според които не във всяка кризисна ситуация е допустимо ограничаването на религиозните свободи. Също така изискването предполага съществуването на „презумпция за свобода“ на изповядването на определена религия, независимо дали се отнася за вероизповедание, към което принадлежи мнозинството от гражданите, или малцинствено вероизповедание. В демократичното общество религиозният и светогледният плурализъм се приема за обективна даденост[6], с която трябва да се съобразяват политиките и законите, а не да се установява определено религиозно учение като единствено правилно, позволено и санкционирано от държавата. Дори в държавите, в които традиционни християнски църкви ползват привилегирован квазипубличен статус (Православната църква в Гърция, Лутеранската църква в скандинавските държави, Англиканската църква в Англия, Католическата църква в Ирландия, Евангелската и Католическата църква в Германия), религиозният плурализъм и свободата на религията са защитени като основно конституционно право и ограничения и дискриминация на религиозна основа не се допускат. Необходимостта от ограничения трябва да е реална, да произтича от конкретни рискове и заплахи за общопризнати блага, принципи и ценности. Ограниченията трябва и да са пропорционални на целта, която се преследва, да не се ограничава свободата повече от необходимото за постигането на съответната цел – защитата на конкретни ценности и блага.
• „в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите“ – Конвенцията (както и Българската конституция) изрично посочва легитимните цели и допустимите основания на ограничаването на религиозната свобода. Това са такива блага и ценности, които са общопризнати и установени в обществото, които са от значение за всички граждани, независимо от тяхната религиозна принадлежност, етнически произход или културна идентификация, дали принадлежат към мнозинството, или към различни малцинства. Тези основания са общовалидни в едно общество, поради това са приети като легитимни и допустими при ограничаването на религиозната свобода. Част от тях (обществената сигурност, защитата на обществения ред, здравето) имат значение за съществуването и поддържането на самата гражданска общност с нейния социален ред, установени йерархии, етос, приети конвенции и процедури за действие. Другата част (морал, защитата на правата и свободите на другите) са от решаващо значение за поддържането на общността като демократична, правова, зачитаща достойнството и свободата на всяка една личност.

Каквито и ограничения да се налагат на свободата на религията в едно демократично общество, те трябва да са съобразени и с изискванията за пропорционалност (съразмерност), разумност, обоснованост, предвидимост, яснота. Това са изисквания, които произтичат от принципа на върховенството на правото (rule of law), който е основополагащ в една демократична конституционна държава, от необходимостта да се зачита „вътрешният морал на правото“ (изискването законите да зачитат достойнството на човешката личност, да бъдат честни, справедливи и предсказуеми, правните правила да са достатъчно общи, публично промулгирани, проспективни, ясни и разумни, без противоречия, относително постоянни и стабилни, възможни да бъдат спазвани и приложени на практика).[7] Така например, ако се появи радикална секта, заплашваща живота на своите членове или призоваваща своите последователи да извършват терористични и диверсионни актове, разумно, необходимо и пропорционално ограничение е тя да бъде забранена, а нейните лидери да бъдат подведени под наказателна отговорност. Нейните членове не трябва да бъдат подвеждани под отговорност, ако не са извършили или подкрепили извършването на противозаконни актове и действия. Aко сектата се е самоопределила като принадлежаща към някое установено и признато вероизповедание, това не означава да се преследват останалите религиозни общности, свързани с това вероизповедание, но непроповядващи религиозен екстремизъм и неизвършващи противозаконни действия.(...)

[1] David Little, Christianity and Religious Freedom in the Modern Period (1751 – 2011): https://berkleycenter.georgetown.edu/essays/christianity-and-religious-freedom-in-the-modern-period-1751-2011

[2] Kokkinakis v. Greece, Application No. 14307/88, judgment of 25 May 1993, Series A, No, 260-A, para. 31.

[3] The Mission of the Orthodox Church in Today’s World, Holy and Great Council 2016:

https://www.holycouncil.org/-/mission-orthodox-church-todays-world;

Encyclical of the Holy and Great Council of the Orthodox Church“ (June 2016):

https://www.holycouncil.org/-/encyclical-holy-council

[4] Malcolm Evans, „The Freedom of Religion or Belief in the ECHR since Kokkinakis. Or “Quoting Kokkinakis”, Religion and Human Rights 12 (2017), 83–98.

[5] За цялостен анализ вж. Д. Харис, М. О‘Бойл, E. Бейтс, К. Уорбрик, К. Бъкли, Право на Европейската конвенция за правата на човека, С., Сиела, 2015, с. 725-733.

[6] Дж. Ролс, Политическият либерализъм, С., Обсидиан, 1999, с. 221-227.

[7] Lon L. Fuller, The Morality of Law (New Haven, CT: Yale University Press, 1969), 33-38.

John Finnis, Natural Law and Natural Rights (Oxford: Oxford University Press, 2011), 270-271.