В самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин ап. Павел и ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния им живот. Затова пък на страниците на Новия завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване връзката помежду им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.

Вероятно някои биха се учудили защо въобще е необходимо да „питаме” отново апостолите за личността на Спасителя, когато историческият опит на Църквата е очертал ясно в нашето съзнание образа на Богочовека. Не всичко обаче е толкова ясно, колкото на нас ни се иска. Проблемът е, че богословите продължават да спорят върху текстове, които са получили своето осветление в съчиненията на светите отци и учители. Освен това, поне за мене, остава онова искрено желание да се върна, доколкото е възможно, в онази ранна епоха, когато християнството е оформяло облика на своето учение, и да чуя гласа на тези Христови апостоли. Да, някои биха възразили, че това не е възможно, защото техните текстове са забулени в мъглата на богословската ни предубеденост и следователно ние няма как да доловим собствения им богословски глас. Въпреки това ми се иска да вярвам, отдалечавайки се от противопоставянето, което Р. Бултман прави между керигма и история, че думите на апостолите могат да останат надеждна основа на нашата вяра.

Евангелист Йоан и апостол Павел са Христови ученици, които са били изправени пред изключителната трудност да отстояват и в същото време да съграждат идентичността на младата община. Въпреки различните предизвикателства, пред които са били изправени, те споделят общи грижи – тези за християните. Евангелист Йоан се бори не само срещу докетите, които отричат реалното въплъщение на Христа, но се опитва да привлече останалите верни ученици на св. Йоан Кръстител и в същото време да се противопостави на евреите, които поставят Мойсей, респективно Закона, над Господ Иисус (Иоан. 1:17).

Апостол Павел, на когото е била поверена грижата за християните неевреи, посветил сериозно тълкувателно старание, за да накара християните от еврейски произход да погледнат на книгите на Стария завет по различен начин. Твърде е вероятно юдеохристияните, освен че са настоявали за валидността на Закона, да са отричали, поне някои от тях, божествеността на Спасителя.[1] В същото време се налагало да се противопоставя на учения, които омаловажават достойнството на Господ Иисус. Тези обстоятелства поне отчасти обясняват специфичния на места христологичен изказ на двамата апостоли.

Евангелист Йоан въвежда отчетливи вероизповеди, които стават основа за последващите формулировки на Църквата. Същият влага следните думи в устата на Спасителя: „Аз и Отец едно сме” (ἕν ἐσμεν) (Иоан. 10:30). Този текст със сигурност е от изключително значение, защото съдържа в себе си една от основните вероизповеди на Църквата за единството на Отца и Сина. Няма как обаче да не признаем, че тук не става въпрос, или поне не категорично, за онтологично единство на Отца и Сина.[2] Не мисля, че има основание да приписваме на евангелистите понятия, които са били нехарактерни за контекста, в който протича техният живот. Въпреки това въпросът за единството продължава да вълнува изследователите. Контекстът на разглеждания стих действително оставя впечатлението, че то има чисто функционални измерения. Това мнение може да намери подкрепа в думите на Спасителя: „... делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене” (10:25). Като че ли Иисус действа от името на Бога, подобно на Ангела Господен, върху когото е Божията ръка (Изх. 23:21). В новозаветните текстове действително съществува функционална съотнесеност между Отец и Сина: Отец твори и Синът твори; Отец е избрал народ и Иисус избира Свой народ; Отец сключва завет и Синът сключва нов завет и т.н. Следователно Иисус Христос няма единствено представителни функции. (...)

[1] Относно определението „юдеохристияни” съществува разминаване в дефинирането. Представителите на сравнителното религиознание считат, че еврейското християнство разглеждало Иисус Христос като пророк или Месия, но не като Бог. Bousset, W. Kyrios Christos. Göttingen, 1913, 1921; Bultmann, R. Theologie des Neuen Testaments, 2 vols. (1948, 1953) и др. Друга група богослови виждат зад определението „юдеохристиянство” представители на християнската община в Йерусалим, ръководена от апостол Яков. Тя била напълно православна по характер, т.е. признавала божествеността на Спасителя, но изисквала съблюдаването на определени еврейски закони. Срещу тази група полемизира ап. Павел. Jocz, J. The Jewish People and Jesus Christ. London, 1949; Filson, F. Three Crucial Decades. Studies in the Book of Acts. J. Knox, 1963. J. Danielou допуска трето обяснение: вид християнска мисъл, изразена във форми, заимствани от юдаизма. Това според него не означава задължително връзка с еврейската община, но включва вярващи, които са скъсали с юдаизма, които продължават да мислят с неговите термини. Тук римокатолическият богослов поставя св. апостол Павел. Този тип мислене не е било ограничено до евреите, преминавали в християнството, но също до обърнатите езичници. Danielou, J. Theology of Jewish Christianity. Darton, Longman & Todd, 1964, p. 7.

[2] Плуралната форма на спомагателния глагол съм (εἰμί) прави впечатление на св. Иполит Римски, поради което той пише, че думите имат отношение към две личности, но една сила. Следователно той приписва единството на действието.