На 9 май тази година трябваше да се състои тържественото освещаване на Главния храм на Руските въоръжени сили „Възкресение Христово“, посветен на 75-ата годишнина от победата във Втората световна война. За изграждането му бяха събрани над 3 милиарда рубли от дарения, още толкова осигури Руската държава. Непосредствено около храма, разположен в подмосковния парк „Патриот“, е изграден мултимедиен музеен комплекс, в който са направени възстановки на сражения по време на войната.

Освещаването на храма беше отложено поради въведените извънредни мерки във връзка с разпространението на короновируса, но появилите се фотографии на вече завършения храм и особено на някои иконографски решения в него смутиха мнозина вярващи и предизвикаха вълна от критични реакции в публичното пространство. Едно от тези така обсъждани решения бе изображението, на което с фотографска прецизност в името на "историческата автентичност" се появи и ликът на Сталин. За коментар по казуса потърсихме преподавателя по християнско изкуство д-р Тодор Енчев от Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

Има ли от експертна гледна точка, на специалиста по църковни изкуства, проблем и имат ли основания критиките, които се чуха в последните няколко седмици?

За да отговоря на въпроса, първо ми се иска да припомня няколко принципни положения, които често се забравят или се пренебрегват, но без тях никой не би могъл да се ориентира в процесите, които се случват. На първо място трябва да се каже, че както художественото оформление на един храм, така и храмовата архитектура са изкуство, а основно качество на всяко изкуство е творчеството, търсенията на творците, стремежът към развитие и уникалността. След това трябва да изтъкнем, че християнското изкуство, за разлика от всяко светско изкуство, има някои отлики, които го правят това, което е. Традицията е онова нещо, което винаги може да се открие, или би трябвало да може да се открие, в произведенията на всяко поколение християнски творци. Връзката с традицията е изключително важна, но тя в никакъв случай не означава буквално следване на примери от раннохристиянския, средновековния или който и да било период, а предполага стъпване върху достиженията на предците и по-нататъшно развитие. За съжаление това е един от най-трудните процеси днес в християнското изкуство и архитектура – възстановяване на връзката с изгубената традиция. Копирането на стари зографи и възпроизвеждането на средновизантийска храмова архитектура обаче не означава възстановяване на традицията. И тук искам да кажа нещо, което често се неглижира – за разлика от светските изкуства християнските изкуства имат ясна функция, имат предназначение. Те не са изкуство заради самото изкуство, не са изкуство, което цели да изрази личните терзания, търсения или преживявания на твореца, който ги е създал. Неслучайно казваме, че храмовата архитектура е функция на Литургията, тя зависи от Литургията и обслужва Литургията. Иконите и стенописите в храма също са функция на богословието на Църквата, а не просто украса. Ако знаем, че създаването на иконите на светците е дело на Църквата, а не на конкретния творец, тогава няма как да си обясним наличието на образа на Сталин в този нов храм.

Днес ние правим разлика между изображенията в храма – за нас иконите са изображенията, изрисувани върху дърво, а стенописите са украса, мраморните или дървените релефи на светци са просто релефи, или изкуство, един гоблен със светец също е възприеман като украса, а не като икона. Това обаче е съвсем ново и чуждо на нашата православна традиция светоусещане. За християните до най-ново време всяко изображение на светец, независимо от материала и техниката, с която е изпълнено, е икона в най-пълния смисъл на думата. При тази предпоставка можем да разберем защо един от свещениците е заявил, че той не може да служи светата Евхаристия в храм, където е изобразен Сталин, който за християните е олицетворение на злото. Без съмнение, въз основа на тези неписани критерии (а не канони) критиките всъщност са логични и очаквани. Нещо друго, което на мен ми прави впечатление, е, че тези мнения и критики са насочени главно към стенописите и художественото оформление и много малко към архитектурата. А именно в тази област днес въобще в православния свят проблемите са многобройни, а специалистите, които се занимават с тази проблематика, са твърде малко. Но разговорът за храмовата архитектура изисква отделно внимание.

На журналистически коментар, че това, което смущава, е усещането за милитаризация в храма, главният художник-иконограф на новата църква Василий Нестеренко отговаря, че „военните сюжети заемат 10 процента от всички църковни теми“. Също така отбелязва, че всички изображения са според канона, включително и „характерните единствено за този храм“, както и че няколкото мозайки и стенописи, които са така дискутирани, са само „трохичка“ от всичките иконографски решения, но заради публикации в интернет и печата сега иконографите са принудени да дават толкова разяснения. Как ще коментирате това?

Според мен журналистическият коментар много точно определя основния проблем на този храм – милитаризацията. И не само. Доколкото видях от публикувани фотографии, пространството около храма е оформено като бойно поле с възстановка на бойни сцени от Втората световна война. Това вече е проблем, понеже за нас, християните, свещеното пространство на храма не се ограничава само до същинския храм, а всъщност започва от външното пространство край църквата. В раннохристиянския и средновековния период това пространство е толкова свято, колкото и вътрешността на храма, неслучайно дворното пространство винаги е оформяно като градина, която напомня за Рая. И сега, ако трябва да отговорим на тази традиция, на какво ни напомня бойното поле около този храм – на мира в Рая и радостта от непрестанното съзерцание на Бога? Втори проблем с двора – още ранните отци на Църквата постоянно предупреждават да не се възприема Литургията и литургичните действия като театър, и Църквата винаги се е предпазвала от театралния дух, който лесно може да навлезе в литургичния живот и да го подмени. Тази възстановка на бойно поле около храма всъщност представлява една диорама, целта на която е да ни направи своеобразни участници в бойните действия и да се потопим в духа на онова време, но не е за хора, тръгнали към Божия храм. А сме още в двора на храма. Основният конфликт в храмостроителството днес е между желанията и целите на поръчителите (и инвеститорите), от една страна, и Църквата – от друга, която често приема този дар без никакви аргументирани изисквания. При това този конфликт се появява както в незначителни селски енории, така и в знакови храмове от подобен мащаб. (...)