„Соломоне, аз те надминах!“, казва император Юстиниан I при построяването на църквата „Света София“ в Константинопол в края на 527 г. И до днес „Света София“ продължава да бъде едно от изключителните архитектурни постижения, които привличат туристи, вярващи и изследователи. Вероятно най-яркото изследване през последните години на църковното пространство и неговия звук прави Бисера Пенчева в своята книга Света София: звук, пространство и дух във Византия (2017, Penn State University Press). Книгата печели награда за исторически изследвания от Американската академия за религия и се радва на признание както от страна на академичната общност (заради смелите подходи), така и на по-широката публика (заради концертните изпълнения на Capella Romana, които пресъздават средновековни кондаци с аурализацията от „Света София“). Книгата разглежда структурата на литургията, както и връзката между перформативността на сакралното пространство и ролята, която имат акустиката и мелодиите на песнопенията за изграждането на специфичното метафизично усещане между земното и небесното.

С Бисера Пенчева разговаря Данислава Делчева

Как се породи изследователският ви интерес към „Света София“?

Всичко започна от църквата. В края на 2007 и началото на 2008 г., когато пишех книгата Чувствената икона. Пространство, ритуал и сетива във Византия (2010), по случайност открих статия на датски изследователи за акустиката на „Света София“. Поначало това пространство беше важно за мен, защото бях открила и текстове, които говорят за пеене, за дим – как християнският ритуал променя дима. В кондака, който се изпълнява в „Света София“, се пеят точно тези думи – от дима в паганистичната култура към човешкия дъх в пеенето.

Силно впечатление ми направи твърдението на датските изследователи, че в църквата има много дълго ехо от 12 секунди. Когато започнах да пиша за пространството на „Света София“ през 2008 г., ме привлече изучаването на светците стълпници, които стоят върху колони 10–15 години, понякога и повече. Техният култ е свързан с мириса и дима около колоната. При тяхната кончина мощите им обикновено се поставят в колоните, които са в основата на архитектурата. Събиращите се в това пространство хора продължават да изпълняват тези елементи от ритуала – да горят тамян. Той дава усещането за метафизично присъствие, което унищожава материята, така че това е една много поетична идея. Има връзка между думите както в гръцкия – pneuma, което е дъх и Светият Дух, така и в българския език, където има поне фонетично свързани групи, които не са от един и същи корен, но звуковата им прилика е важна. Ние в българския имаме: дим, дъх, дух – думи, които са свързани.

Какъв беше пътят от поетичната идея за трансценденталното до изследователските ви подходи към църквата и в частност – акустиката й?

Първите балони, които спукахме в това пространство, бяха много важни, за да положим основата на нашето изследване. В началото имаше доста отпор и скептицизъм към вида на нашето изследване, защото да се пукат балони и от тях да се получава акустична информация – това не беше традиционен подход в тази сфера. Има други, много по-скъпи средства, с които се правят изследванията. Трябваше ни време, за да можем постепенно да легитимираме този подход. Когато го направихме, изведнъж всички казаха, че правят същия вид изследване. Искам да кажа, че едно от многото неща, които научих с този проект, е, че човек трябва да има силна мотивация и борбеност, за да продължи в дадена научна област. Виждах, когато започнах да работя още от 2008 г., че хората приеха ентусиазирани нашия подход, който свързва точните с хуманитарните науки. А моята специалност „Византийски изследвания“ не беше много подкрепяна. Имах колежка, която се занимава с архитектура и музика – Марго Фаслер, тя беше професор в „Йейл”, а сега е в „Нотр Дам”. Тя ми каза нещо много важно: „Не се опитвай да убедиш хората в твоя подход. Важното е да обясниш добре какъв е той“. И това промени начина, по който пишех. Казвам го, защото първите ми две книги, особено първата, бяха приети с отворени обятия. Точно бях получила покана за „Станфорд” през 2010 г. Така че за мен беше много особено изведнъж византийските врати да се затворят. Но това е за добро, защото и чрез този проект не само моят подход се промени, а постепенно се промениха и византийските изследвания.

Как ви обогати различната гледна точка на вашите колеги музиколози или други учени и какво приехте от тяхната перспектива?

Основното, което забелязах, работейки вече едно десетилетие върху този проект: много е важно какви въпроси задава човек, защото въпросите определят до голяма степен отговора, който ще получи. И второто важно нещо е преводът. Когато се работи в различни области, този, който превежда материала от една област в друга, е основната фигура. Валтер Бенямин има един цитат за превода: There is a translucency. С други думи, има енергия в един текст. Тази енергия може да се преведе и това е основната цел на един превод, а не буквалното предаване на значението на думите и структурата на изречението. Аз бях идеалният преводач, защото в повечето случаи моят подход към този материал е да потърся значението на информацията, която идва от акустиката и музиката, за начина, по който ние възприемаме тази сграда. Когато човек подхожда директно към темата, той обикновено вижда елементи, които иначе не би видял, ако се занимава с тази област много години. Отдавна се знае, че в музиката на катедралната литургия има вмъкване на многоглас и мелизми[1]. По този начин значението на думите се разтича и разгъва като ластик и то е от второстепенно значение в сравнение с усещането за тези думи и звука, който те създават. Това беше едно от първите неща, които забелязах и които не бяха в центъра на дискусиите в музиката. Получава се комбинация от фактори, които правят много по-интензивна основата на този ритуал. Акустиката вече създава усет към звука на думите, защото 12 секунди реверберация[2] те обгражда със звук, акустиката в това пространство е сферична. Отгоре на това песнопението удължава процеса на разтичане на думите и на размиването на информацията, което показва, че има естетически интерес към този подход. На трето място са текстовете, които обясняват духовното значение на литургията. Св. Максим Изповедник казва в един от своите трактати, че има два вида знание за божественото – единият се базира на рационалното мислене и език, за съжаление това остава в сферата на всекидневието, и другото познание е естетическото, възприето през петте сетива. Той казва, че това познание е много по-възвишено и е най-директният подход към божественото. Френските изкуствоведи са много скептични към думата experience (преживяване). Те смятат, че американският подход към историята на изкуството няма достатъчно исторически корени. Интересно, че точно тази школа, която е базирана на социалните науки, има по-скептичен подход, защото основните автори на феноменологията са всъщност французи. Това е по-скоро борба между различни направления в науката. Разбирането на св. Максим Изповедник беше от голямо значение, за да покажа как работя, а не да се опитвам да ги убедя, че това е достоен и правилен подход. (...)

[1] Мелизъм е вид мелодично украшение на даден тон в музикалното произведение. Б.р.

[2] Реверберация – продължително отражение на звукови вълни (звуково отражение) в затворено помещение или естествено ограничено пространство. Б.р.