В Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“[1]. На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука [...]; трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел [...], колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“[2]. Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Йохан Георг Хаман, смятан от мнозина за вдъхновител на немския романтизъм и движението „Буря и натиск“, остава в сянката на големите си съвременници Кант, Гьоте, Хердер и поради криптологичния си стил на писане, и поради своите идеи, които в голяма степен не се вписват в духа на епохата. В библиотечния фонд на Националната библиотека откриваме едно-единствено негово съчинение, преведено на български език.[3] Кой е всъщност „магьосникът от Север“, както го нарича още приживе Ф.К. фон Мозер[4]? Хаман е роден през 1730 г. в Кьонигсберг, където прекарва по-голямата част от живота си. Следва богословие и право, но не се дипломира. Впоследствие работи в търговската къща на Беренс в Рига. Благодарение на доброто владеене на чужди езици е изпратен на търговско-политическа мисия в Англия.[5] Именно в Лондон Хаман из основи ревизира просвещенския си светоглед: след провала на своето пратеничество и под негативните впечатления от обкръжението Йохан Георг преживява дълбока вътрешна криза. В хотелската стая той преоткрива текста на Свещеното писание, което му дава напълно непознат досега прочит на собствения му живот и неговия смисъл: библейският Бог става личният Бог на Хаман, а Откровението на двата завета – откровение за личностния му път.[6] След този религиозен обрат Хаман започва да се еманципира от модните тогава идеи за тоталното превъзходство на разума и мястото му на меродавен съдник в сферата на религиозното: „Вярата не е дело на разума и поради това не може да подлежи на неговата отсъда, защото вярата има основания толкова, колкото и вкусът и зрението“[7]. Промяната у Хаман не е възприета радушно от неговия приятел и работодател Беренс и той привлича на своя страна само шест години по-възрастния техен съгражданин Имануел Кант, с когото правят съвместен опит да „възстановят“ здравия просвещенски разсъдък на обърналия се християнин. Опитът е неуспешен. В резултат от разговорите им се ражда Сократически паметници (Sokratische Denkwürdigkeiten). Въпреки принципните различия между Кант и Хаман те остават близки и хранят уважение един към друг.[8] Просветен критик на Просвещението, Хаман се обръща към големите теми на своето време – природата на езика[9], задачите на изкуството[10] и литературата, физикотеологията[11]. В своите съчинения той развива христоцентрична и типологическа херменевтика, или херменевтика на „образа“.[12] В тази перспектива философът от Кьонигсберг разглежда и естетическото понятие „гений“. Темата от средата на XVIII в. е доколко геният е свързан с узаконения регламент на изкуството и доколко самото изкуството трябва да носи единствено имитативен характер като „подражание на природата“ и „подражание на древните“. Хаман заявява позицията, че геният е свободен от „плътския“ закон на изкуството, за да бъде свободен за духа на изкуството. Рационалистичните правила и школски изисквания не могат да обвързват гения: „Какво запълва при Омир незнанието на правилата на изкуството, които Аристотел измислил след него, и какво компенсира незнанието и престъпването на онези критически закони при Шекспир? Геният – това е единодушният отговор. Сократ, разбира се, бил незнаещ; той обаче имал в себе си гения, на чието познание той можел да се осланя; когото той като свой бог обичал и се боял; мирът с когото му бил по-важен, отколкото целия ум на египтяни и гърци; на чийто глас той вярвал и чрез чийто повей[13] може да се оплодотвори празният разсъдък на един Сократ, така както утробата на една чиста девица“[14]. Геният е не само независим от каквито и да е разпоредби на „ученото“ изкуство, но той е встъпил в отношения с Божия Дух, чието въздействие Хаман типологически вижда в живота на Сократ. Условие за тази божествена инспирация е съзнанието за собственото незнание – една тема, която преминава като червена нишка в съчиненията на Хаман и която става неговият творчески рефрен-отговор на просвещенския екзалтиран рационализъм. Да признаеш, че не знаеш, означава да бъдеш отворен за вдъхновение. Но в същото време това осъзнаване е акт на себепознание: своеобразно разрушаване на идола на собствената „гениалност“, който подвежда посредством произвежданата от него „естетическа тауматургия (чудотворство)“[15] в заблуда. А заблудата е възприемането на дарбите като иманентни творчески способности, автономни спрямо Твореца: „Познай себе си! – казвала вратата на онзи прочут храм на всички, които идвали да принесат жертва на бога на мъдростта или да го помолят за съвет за своите дребни дела. Всички чели, възхищавали се и знаели наизуст тази сентенция. Хората го носели пред себе си подобно на гроб, в който ще бъдеш погребан, не разбирайки неговия смисъл. Без съмнение богът се смял през своята златна брада, когато по Сократово време му била предложена следната задача: кой е най-мъдрият измежду всички живи хора? Софокъл и Еврипид не биха били такива големи примери за сцената, ако не владееха изкуството на разреза на човешкото сърце. Сократ обаче превъзхождал и двамата по мъдрост, защото в самопознанието той отишъл много по-далеч от тях и знаел, че нищо не знае“[16]. Самопознанието на гения не е стилизирана реторика, но „незнанието на Сократ било усещане. Между усещане и научно положение съществува по-голяма разлика, отколкото между живото животно и неговия скелет. Старите и новите скептици могат да се увиват в лъвската кожа на Сократовото незнание колкото си искат, но техните глас и уши ги издават“[17]. (...)

[1] Кант, И. Критика на способността за съждение. София, Издателство на БАН, 1993, с.198.

[2] Пак там, с. 210.

[3] Става дума за есето отговор „Метакритика над пуризма на разума“ (Metakritik über den Purismus der Vernunft), преведено от Коста Бенчев и публикувано в сп. Философия, година XXVI, книжка 2, 2017.

[4] Von Moser, F.K. Treuherziges Schreiben eines Layen-Bruders im Reich an den Magum im Norden oder doch in Europa, 1762, в: Gesammelte moralische und politische Schriften. Bd. 1, 1763, S. 503

[5] Hamann, J.G. Sokratische Denkwürdigkeiten. Reclam. Stuttgart, 2011, s. 155

[6] „Ако пътната карта на Израил бъде сравнена с моя житейски друм, то ще се види колко точно си пасват“, „Gedanken über meinen Lebenslauf” в: Hamann, J.G. Sämtliche Werke. Ausgabe von J.Nadler, Wien: Thomas Morus Presse in Herder Verlag, 1949-1957, Bd.2,s.41

[7] Hamann, J.G. Sokratische Denkwürdigkeiten. Reclam. Stuttgart,2011, s.51

[8] Внимание заслужава съхранената кореспонденция от 13 писма, написани през 1759–1783.

[9] Вж. „Кръстоносните походи на филолога“.

[10] Вж. Естетика в ядка.

[11] Вж. Преписката между И. Кант и Й. Г. Хаман във връзка с издаването на учебник по физика за деца

[12] Гильманов, В.Х. „Крестовые походы“ И. Г. Гамана против Просвещения“ в: Вестн. моск. ун-та, сер. 7. Философия, 2005, No 3, с. 18.

[13] Букв. „вятър“: „durch dessen Wind“. Очевидно Хаман играе със значенията на гръцкото πνεύμα като дух и като вятър.

[14] Hamann, J.G. Sokratische Denkwürdigkeiten. S.55

[15] „Chimärische Einfälle” в: Hamann, J.G. Sämtliche Werke. Βd. 2 , S.164

[16] Hamann, J.G. Sokratische Denkwürdigkeiten. S. 43

[17] Пак там, S. 49