Йозеф/Юзеф Мария Бохенски е роден на 30.08.1902 в Шчужов (Полша). Поради ангажимента си в съпротивата срещу Съветска Русия през 1920 г. напуска правния факултет на университета в Лвов и продължава обучението си в Познан, където до 1926 г. следва икономика. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрайбург (Швейцария). Защитава дисертация през 1931 г., а в периода 1931–1934 следва теология в Angelicum (Папски университет „Св. Тома от Аквино”), Рим, където през 1934 г. защитава и богословската си дисертация. През същата година е назначен за преподавател, а от 1935 до 1940 г. е професор по логика в същия университет. Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, а след това във френската и в английската армия. От 1945 г. е професор по философия на ХХ век във Философския факултет на университета във Фрайбург (Швейцария). В периода 1950/52 е декан на този факултет, а 1964/66 е ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрайбург, издава списания и публикува изследвания, посветени на съветския режим, предизвикали омразата на казионните марксисти. Основател на научната съветология. Консултира правителствата на Германия, Южна Африка, Аржентина, САЩ и Швейцария. През учебната 1955/56 е гост-професор в университета „Нотр Дам”, Индиана. Пенсионира се през 1972 г. Умира на 08.02.1995 г. във Фрайбург. Сред книгите му са: Европейска история на съвременността (1951), Библиография на съветската философия (седем тома, 1960), Философията. Въведение (1963), История на формалната логика (1970), Съвременните мисловни методи (1980), За смисъла на живота и за философията (1987), Авторитет, свобода, вяра (1988) и др. Предлаганият тук текст е предпоследният в серията от десет лекции с общо заглавие Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия, четени от Бохенски между май и юли 1958 г. по баварското радио.

ОБЩЕСТВОТО

След твърде абстрактните наблюдения върху онтологически проблеми днес се връщаме към въпросите за човешкото съществувание, и то към онези за обществото. Думата „общество“ ще ползвам тук в обикновения, всекидневния смисъл, без да правя разлика между различните форми, които то може да приема – например между обществото в строгия смисъл на думата и жизнената общност. Ще става следователно дума за така наречените социални или обществени въпроси.

Човек би могъл първом да си помисли, че това са чисто практически, политически, стопанско-политически или даже стратегически проблеми. Дали например трябва да има демокрация или диктатура – така би могло да се мисли – зависи от това коя от тези конституционни форми е по-целесъобразна и дали частната собственост или държавният монопол има предимство с оглед на производствените средства, при което изглежда, че решението може да се взима от политика, икономиста, практика, но не и от философа. Изглежда, че тук имаме работа с област, стояща изцяло извън философията.

И все пак не е така. Наистина, конституционните форми и икономическите структури следва да се преценяват предимно от гледната точка на тяхната целесъобразност. Също така е вярно, че философът има малко за казване по конкретните въпроси от тази област, както впрочем и от другите области. Дали например една държавна фабрика трябва да бъде приватизирана или не, дали да се даде повече или по-малко власт на държавния президент, дали една определена държава да се изгражда централистично или федеративно – по това трябва да се отсъжда във всеки отделен случай от гледната точка на обстоятелствата. А това правят тъкмо практиците, не философите.

Не е достатъчно обаче да се познават само обстоятелствата, за да се взимат решения по такива въпроси. Онези, които казват, че всички обществени дела следва да се оценяват от гледната точка на тяхната целесъобразност, със самото това казват, че е предпоставена някаква цел. Коя цел? На това някои отговарят, че изобщо не става дума за някакъв философски въпрос: целта била просто силата на държавата. Но тук философът пита: И защо тъкмо силата на държавата трябва да е наша цел? Опита ли защитникът на споменатото мнение да оправдае по някакъв начин възгледа си, тогава той се захваща вече не с политика или учение за държавата, не и с икономическа теория, а с етика, тоест философия. И наистина е така, че без философия – била тя добра или неистинна, научна или дилетантска – човек изобщо не може да застъпва възгледи за обществото. Защото всички тези възгледи зависят, както се каза, от целта, а определянето на тази цел принадлежи на философията.

Въпросът за целта на общественото действие, макар и централен, не е обаче първият въпрос, който си поставя философът. Големият, фундаменталният проблем на социалната философия е именно въпросът за обществената действителност. Той гласи: Какво в обществото е действително, реално – и в каква степен? Тук ще разгледам само този въпрос, защото мисля, че решаването на всички останали, например на въпроса за достойнството и свободата на човека, е само следствие от отговора, който даваме на въпроса за действителното в обществото.

Положението е следното: всеки от нас чувства, че в обществото му противостои една сила, която той може да обича или да не обича, но съвсем сигурно не позволява просто да бъде отмислена, както е с нашите фантазни образи. Не ни е например позволено – както някога така категорично доказа големият английски икономист Джон Стюарт Мил – да се държим както ни дойде, дори и в най-свободните общества. Нека споменем само една дреболия: всички ние трябва, искаме или не, да се придържаме в някакви граници към господстващата мода. Ако се опитам през някой горещ ден да прочета лекцията си в бански костюм – често съм имал такова изкушение – от това ще има много мъчителни следствия. Навярно ще изгубя катедрата си. Навярно ще бъда затворен в болница и мой високоуважаван колега, психиатър, който е и директор на това заведение, ще опитва да подобри чрез целесъобразни инжектирания моите идеи за облеклото в горещи дни, а именно да ги нагоди към нормите, валидни в швейцарския университетски свят.

И да би ме оковавало обществото само външно! То се намесва обаче и в моето мислене, моите чувства, определя, във всеки случай в много висока степен, целия ми умствен живот. Така например този живот е масивно определян чрез езика. Но езикът зависи съществено от обществото. Огромната част от това, което знам, съм научил от традицията – получил съм го от обществото. А и това, което чувствам и желая, е в повечето случаи напълно зависимо от възпитанието ми, от това, което чувства и мисли сега обществото като цяло.

Не е следователно никакво чудо, че обществото застава пред мислещия човек, пред философа, винаги като твърде реална сила. То изглежда да е тук, да съществува, тъкмо по начина на другите реални неща в света – само дето може би то е спрямо мен още по-силна, още по-реална, така да се каже, отколкото някоя друга съставна част на този свят.

Тук обаче веднага се очертават трудностите. Огледаме ли се, тогава откриваме в обществото само хора, имам предвид отделни човеци. Потърся ли например смисъла на думата „човечество“, намирам само индивиди – човечеството, изглежда, е просто общото понятие за всички човеци. Същото важи и за останалите общества. Семейството например са бащата, майката, децата, може би още бабата и чичото – и нищо повече. Немският народ са немците, взети заедно. Макар следователно обществото да ми противостои като действителна сила, аз не го намирам никъде – изглежда няма такова в света.

Подобни размишления са мотивирали голямо число философи – искам да ги нарека „индивидуалисти“ – да кажат, че обществото е чиста фикция. В действителност съществуват само отделни човеци. Човек ги нарича обобщено „общество“, но това е само една дума. Заговори ли се за държава, тогава всъщност човек мисли не държавата – защото такова нещо въобще няма – а гражданите, или по-точно, онези, които упражняват властта. Задълженията спрямо държавата са следователно задължения към държавния глава, чиновниците и така нататък. (...)