Имам чук, наследен от баща ми. Този чук, който дълго съм наблюдавал в детството си, днес ми служи, за да закова по-добре библиотеката или да окача някоя картина в стаята на децата си. Главата на чука е от черна стомана, по нея е избила ръжда; профилът му напомня на пате, а теглото му е половин килограм. Дръжката е от ясеново дърво и по нея има разширения, донякъде напомнящи ханша на жена, но на доста отрудена жена – което идва да покаже, че все пак става дума за чук. Взимам го в ръка. Още щом го вдигна, усещам с удоволствие ръката, рамото си, динамиката на моите мускули: хармоничното неравновесие между ергономията на дръжката и тежестта на метала винаги предизвиква у мен желанието да започна да кова.

Здравата сме ковали с този чук, баща ми и аз. Фабричното клеймо на дръжката се е изличило, отстъпвайки място на патината на времето. Изпотената ми длан го е предавала на изпотената бащина длан. И така, без да си даваме сметка, че докато сме работили над нещо, сме извършвали дело, символизиращо прехода между поколенията. Тъкмо това ме удивява. Чукът е понесъл целия този преход, докато и най-добрите ни технологични апарати не са в състояние да го понесат.

Баща ми не ми е оставал своето „Блекбъри 5790”. Нито своя „Айфон 3”. Смартфонът също не подлежи на патината на времето. Средната му употреба не надхвърля две години. И ако се предава от едно поколение на друго, то е под формата на отпадък. През 2016 г. сме произвели 435 000 тона отпадъци от мобилни телефони. При това отказваме да ги предадем на преките си потомци. Извозваме ги с кораби на други континенти – в Гана или в Нигерия – в името на солидарността с африканските ни братя...

Сравнителна реклама

Винаги ли смартфонът има по-малко бъдеще от един чук? Така е по силата на един общ закон: колкото някой обект иска да е по-футуристичен, толкова по-малко бъдеще той има. И по-малко минало, разбира се. За разлика от чука. Тъкмо непригодността му да има минало го прави непригоден за прехода. Палеоантрополозите установяват, че чукът е почти толкова древен, колкото и човешкият интелект. Там, където има човек, има чук. Откриват чук до пищялна кост на стотици хиляди години и вълнението ни обзема: можем да сме сигурни, че тази пищялна кост е на някого от нашите предци. Чукът говори за нея.

Разбира се, в онези епохи на дялан или оглаждан камък той не е бил така съвършен, както чуковете през последните векове. Чукът също е познал невероятен прогрес. Присъщо за прогреса е да ни приближава до целта и да успеем да я постигнем. Идеята за безграничен прогрес е противоречие в термините: как да гарантираме, че има прогрес, щом целта постоянно се отдалечава? Все едно да обвържем пътя на съвършенството с Танталовите мъки. И така един ден чукът постига съвършената си форма, съчетавайки послушното дърво и тежкия метал, като подканва ръката да играе с китка и с лакът. Когато подхванем чука, имаме усещането, че се вписваме в дълга линия: по-скоро преследваме човешката цел, а не сме в разрив с нея. Смартфонът, чийто хоризонт се ограничава в промеждутъка от две години, се вписва много добре в групата WhatsApp, но не и в смяната на поколенията. Безспорно той ни предлага множество несравними приложения, но винаги ни фрустрира, изглежда така несъвършен спрямо предходния модел.

Неговият недостатък е не само недостатък на миналото или на бъдещето. А и на настоящето. Не можем да го вземем в ръка, както чука. Смартфонът ни свързва със „социална мрежа“, но не прави налично заобикалящото ни, нито собствената ни плът. Стреми се да ни накара да забравим, че имаме тяло, докато тъкмо това тяло заявява себе си при съпротивата на чука.

Остават пръстите, разбира се. Смартфонът ни позволява да използваме пръстите си с неподозирана ефикасност. Академик Мишел Сер[1] бе очарован от пръстите на младите в тяхната комуникация: „Наблюдавам ги с възхищение как изпращат есемеси с два пръста – нещо, което никога не съм в състояние да сторя с кьопавите си пръсти. Затова съм ги кръстил с цялата нежност, която може да изпитва един дядо – поколението на Палечка и на Палечко”. Любопитното е как този толкова нежен дядо не е обезпокоен от това, че човекоядецът е изял останалите им пръсти.

Технологичен прогрес и технически регрес

Изчезването на другите пръсти заслужава обяснение. Технологичният прогрес често води до технически регрес. Стига се до все по-голяма манипулация и все по-малко майсторлък в нещата. Употребата нараства, умението намалява. Ръцете ни са винаги тук, без съмнение, но като органи-свидетели, остатъчни израстъци от извършваща се метаморфоза. Когато не изпълняваме гласова команда, извършваме процеси с пръстите си, натискайки върху клавишите чрез нашата тактилна способност. Лексикалното узурпиране не може да скрие очевидното: дигитализацията доведе до загуба на уменията на нашите пръсти. Нещо, което потвърждава един от героите в Елементарните частици на Мишел Уелбек: „Бидейки извън икономико-производствения комплекс, даже не съм в състояние да осигуря собственото си оцеляване: не знам как да се изхраня, как да се облека и как да се защитавам от капризите на времето; личните ми технически умения са по-нисши от тези на неандерталеца“. Икономико-производственият комплекс ни продава все по-мощни апарати, поради което все повече закърняват крайниците ни. Той подпомага човека и иска да го превърне в свръхчовек, а прави от него импулсивен инвалид или бебе, гневно от това, че дрънкалката му вече не функционира достатъчно бързо.

Приложните науки осигуряват достатъчно „ноухау“. Технокрацията води до отстъплението на техниката, поне в смисъла, който древните са влагали в тази дума. За древните техниката е съответствала на действие, единяващо тялото и духа, където интелектът преминавал в ръката, вслушвайки се в естествената даденост, или където чрез посредничеството на инструмента материята е ставала плът е и заговаряла. Нещо, просъществувало почти до Ренесанса: „техниката ограничава и продължава природата“ става немислимо при „модерните“, които изискват природата да подражава на техниката.

Противно на онова, което ни внушава технократичното нетърпение, чукът на древните е бил изпълнен с финес. Той не е имал едра глава. Не е налагал ритъма, както го правят машините. Надарен с интелигентност благодарение на вложеното в него умение, той е долавял спецификите на материала и на работника, установявал е между тях диалог, който да моделира удара. Не става дума просто да фраснеш гвоздея, което е опасно за пръстите; а да оразмериш жеста си, да приспособиш към него самия чук. Защото има разлика между ковашкия чук и чукчето на бижутера, между чука на каменоделеца и този на стъкларя – а има и чукче на председателя на съдебния трибунал, с което се отваря заседанието и се възцарява мълчание, има го и медицинското чукче за проверяване на рефлексите, за да се установят способностите ни да ритнем с крак; има ги и онези 88 чукчета, чрез които пианистът възпява емоциите на душата. (...)

[1] Мишел Сер (1930–2019) – френски философ на науката, член на Френската академия. Б.пр.