Християнски поглед към южнокорейския носител на „Оскар“

Южнокорейският „Паразит“ (2019) на режисьора Бонг Джун-хо се превърна в прецедент, като стана първата неанглоезична кинотворба, спечелила в най-престижната категория на „Оскарите“ – за най-добър филм. В допълнение филмът беше награден с още 3 статуетки: за чуждестранен филм, за режисура и за оригинален сценарий. И още, и още – „Златен глобус“ в Ню Йорк (най-добър чуждестранен), „Златна палма“ в Кан (изобщо), Награда на БАФТА в Лондон (неанглоезичен). Въобще – 266 награди и 236 номинации в глобалната кинонадпревара. Успехът му продължава да отеква и защото се случи на синора на начеващата тъкмо по това време световна пандемия, заради която киноиндустрията буквално замря.

„Паразит“ е за икономическото, социално и чисто човешко неравенство и разделение в южнокорейското общество на много богати и много бедни, домогващи се до лустросания свят на първите. Срещата между двата свята изглежда проблематична и напрегната до степен на невъзможност. Затова възможен път е само Лъжата. Под повърхността на популярния образ за страната като икономически „азиатски тигър“ огромни печеливши корпорации и нестихващи западни инвестиции (основно от САЩ, още от войната със Севера) клокочат първични и атавистични енергии на противопоставяне между отделни групи (класи) в обществото. Раните са помазани неуспешно с мехлема на попкултурата (K-pop), a неудобните, изключени от социалното цяло, луди, виновни или направо мъртви човеци са запратени буквално в мазето/подземието като символно пространство на колективните памет и съвест. Там е колективното „потискано“, някакво чудовищно общностно „То“, което иска да излезе и да убива ценностно, а и физически. Филмът е отразяване-отрезвяване за реалните проблеми в местен контекст, но е световно разпознат, припознат и признат заради универсалните теми и конфликти.

Пред Vulture режисьорът Бонг Джун-хо се обръща към публиката: „Не правя документалистика или пропаганда. Не ви казвам как да промените света или как да постъпите, защото нещо не е наред, а по-скоро ви показвам ужасяващото, взривоопасно бреме на реалността“. А на друго място определя филма си като „комедия без клоуни“ и трагедия без злодеи“. За същата отстраненост и безоценъчност говори и авторката на Business Insider Ким Ренфро. Според нея „Паразит“ е най-добре да се гледа, без да се има предвид абсолютно никакъв контекст“. По-конкретна в кинокритиката си е Джесика Кианг за Variety: „Това е бясна гонка на емоции. Смехът се превръща в ръмжене, което на свой ред засяда в гърлото като ридание или като стрела. (…) Тъжната поука за проблематичните протагонисти Ким на финала е следната: „Яжте от богатите с всички възможни средства, пълнете коремите си, но много скоро пак ще огладнеете, а все така ще сте бедни“.

Как определени мотиви от филма могат да бъдат интерпретирани в християнски контекст? И можем ли изобщо да погледнем на него през християнска призма, след като той отразява реалности от една напълно различна религиозна и културна среда?

Да, защото именно трансформацията на личността в острастеността за придобиване на материални блага е била особено ключова и изследвана тема за емблематични отци на православието като свети Йоан Златоуст или свети Василий Велики. Впрочем именно свети Василий Велики казва, че е еднакво трудно да съхраним душата си неунизена при несгодите с вещите и да не я превъздигнем до надменност при изобилията им.

В своята Християнска етика проф. Георгиос Мандзаридис посочва: „Богатството и луксът подхранват надменността, а бедността и простотата култивират смирението. Като доброволен личен избор бедността укрепва свободата и духовното богатство. В този случай, както отбелязва преп. Исаак Сириец, колкото повече човек се лишава от благата, толкова повече Божията милост го съпътства и Божието човеколюбие го укрепва. Тази доброволна нищета издига човека духовно и го прави подражател на Христос. Когато обаче бедността не е доброволна и не се разглежда правилно, тя може да разруши човека. Както богатството може да доведе до безчувственост и надменност, така и бедността може да подтикне към отчаяние и нравствено безразличие. Тези крайни състояния остават винаги критични и правилното им разглеждане изисква голям нравствен и духовен подвиг“.

Класовото противопоставяне „бедни – богати“ в „Паразит“ е решено и направо буквализирано пространствено в дихотомията „долу–горе“ или „под–над“. Ким живеят под земята, сред буболечки и всякакви смрадливи гадини, дишат дезинфекциращите химикали при обезпаразитяване, пияници уринират до прозореца им под характерните азиатски неонови светлини на крайния квартал. Мизерията е тотална и всепоглъщаща. Обратно, за да се стигне до покоите на Парк, се изкачва стръмен, безупречно павиран баир до сеулската вилна зона, намираща се над простолюдието. Тук владеят спокойствието и престижът. А г-н Парк има свое верую – „не понасям хората, които прекрачват границата“. Има един знаменателен епизод. Синът Ким е с възлюбената си Парк на прозореца-витрина-паноптикум на втория етаж на къщата, точно преди да се отприщи адът, и наблюдава градинското парти долу, питайки фантазно: „Всички изглеждат чудесно. Ставам ли за тук? Вписвам ли се в тази среда?“. Получава многозначително (уж) потвърждение с гримаса. Става дума за реална и въобразена идентичност, за принадлежност. Преминаването на границата, дори издигането над себе си и нещата, е имагинерно и непременно свързано с неистини.

И все пак пространствен акцент остава бункерът на къщата – последователно въвеждан с бавно навлизане на кадъра в непроницаемо и необятно тъмно петно в рамката на вратата на преходното пространство на мазето. Там е бездната на тайните. Там е закопана, зазидана неудобната истина за корейското общество и за човешкия душевен мрак изобщо. Но там е и съвестта. И тя се проявява дори при „паразитите“. Синът Ким се притеснява дали дискредитираният шофьор на Парк си е намерил нова по-добра работа, а сестра му себично го срязва да не мисли за другите, а за тях, за себе си, защото „ние имаме нужда от помощ!“. Паразитът няма пориви на съпреживяване, а нужди за преживяване. И досущ като хлебарки, като гадини от хтоничното, героите тупуркат по стълбите на подземието нагоре-надолу. Иначе има рационално и архитектурно обяснение за този привидно екстраординарен, шантав топос – богаташите се подсигуряват с тайни бункери, в случай че Северът или кредиторите нападнат. Е, да, ама долу е небогатият мъж на домакинката, който се крие от последните през последните четири години. За него не е бреме да живее тук, както признава – все едно се е родил на това място, все едно се е оженил тук. В края кръвта избива от скритата, зле обгрижвана обществена и персонална рана. Впоследствие проблемът остава под повърхността (земята), като само персонализацията му е подменена – Бащата Ким слиза на неговото място и по неизбежност се самопогребва жив. Заровената колективна и лична съвест отново е тук – през екрана на телевизионната емисия той се извинява на жертвата си с нещо като полуизречено покаяние.

Синът и Бащата Ким водят непрестанен диалог относно житейското планиране като интенция на личността. Първият е именно по планирането. Всъщност той е архитектът на семейния успех, който постепенно се претворява в провал. В критичен момент той реагира бурно с „Това не влиза в плана!“, друг път пита: „Нямаш ли план?“ и „Сега какво ще правим, какъв ни е планът“. Бащата отговаря с „Аз си имам свой собствен план. Вие двамата (син и дъщеря), забравете!“. И разкрива кой план никога не се проваля – несъществуващият, никакъв план. Ако човек си направи план, животът никога не действа по него. Дава пример – всички тези окаяни бедняци не са очаквали, че ще прекарат нощта налягали на дюшеци в спортната зала след наводнението. Като няма план – нищо не може да се обърка. И като нещо излезе от контрол – няма значение. Дали си убил някого, или си предал страната си – все едно. Това може да звучи някак нихилистично, но по особен начин може да ни напомни на онова: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му” (Мат. 6:34); или с „Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” (Лук. 12:20). Или – „Чуйте сега вие, които казвате: „днес-утре ще тръгнем за еди-кой си град и ще проживеем там една година, ще търгуваме и ще спечелим“, вие, които не знаете, какво ще се случи утре: защото вашият живот какво е? пара, която се явява за малко време, па изчезва” (Яков. 4:13-14).

Разбира се, бащата Ким не обвързва нагласите си с приемане на някакъв божествен авторитет, с някакъв Божи промисъл, направляващ мъдро хода на събитията. Нещо повече, той парафилософски успокоява семейството си, че щом никой друг не знае какво се е случило, то не се е случило. Обратно, синът му до последно е завладян от планирането. В самия финал той пише писмо до баща си как има фундаментален план – да спечели много пари и да купи къщата. Виждаме плана-мечта визуализиран. Подобно решение имаше и в –да речем – „25-ият час“ на Спайк Лий, но с обратен знак – там бащата увещаваше сина Монти (Едуард Нортън) да избяга от закона. Това не се случи, а тук последният кадър е как синът Ким довършва писмото/план в бедняшкия си безнадежден сутерен. (...)