Текстът е представен по време на Първата национална среща на православни младежи под наслова „Заедно в Христа“, провела се в Стара Загора на 3–4 октомври 2020 г. Форумът беше организиран от Младежкия православен център „Св. Благовещение“ към Старозагорската света митрополия със съдействието и благословението на Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан.

Знам, че мога да говоря за различни предизвикателства, които ни вълнуват и терзаят. Които живеем в битността си на членове на Христовата църква и такива теми ще предизвикат всеобщия ни интерес и участие в предстоящата дискусия. Например:

Различните зависимости – алкохол, наркомания, геймърство, социални мрежи и прочее.

Унинието, бездната на депресивните състояния, мрачните мисли, каквато е и централната тема на семинара.

Разбира се – как да си намерим брачна половинка, с която да бъдем едно в Господа, защото, каквото и да си говорим, добре знаем и следва да сме искрени пред Бога, че младежки православни срещи и форуми, дори и неформалната организация „Православна младеж“ в столицата и дори настоящият двудневен семинар най-често имат този мистичен, неведом, неизказан благ замисъл на втори план.

Шегувам се, но не чак толкова.

Щом дефинираме себе си като млади или пък вече по-малко млади, но все пак млади, защото в Господа всички сме сякаш вечни младенци, осмислянето на сексуалността в християнски контекст също е въпрос, който би имал своето резонно присъствие тук.

Мога да говоря за всичко това. Можем всички да говорим за всичко това, но аз ще предложа на вниманието ви едно основно предизвикателство пред нас, което, мисля си, събира в себе си гореспоменатите теми и много повече, а именно: как да се съхраним като нормални, автентични християни, и то в една проблематична среда на секуларност и устойчиво оспорване на християнските ценности не само в родния пейзаж, но изобщо – в глобален план.

Защото да се съхраним като православни християни, означава да се съхраним като свидетели и благовестители на Христовата вяра. Особено сега, когато светът е завладян от пандемия, която ни провокира да разсъдим не дали има или няма вирус, а дали има или няма покаяние в сърцата ни. Дали имаме грижа и любов към ближните си. И в последна сметка – дали сме готови да си останем с Бога въпреки всичко, на Неговата евхаристийна трапеза.

Предизвикателство днес е и да не се ограждаме във високи кули на някакво усещане за себе си като богоизбрани, привилегировани да бъдем православни, като съхраняващи духовния бисер и талант и несподелящи го с никого друг, защото, видиш ли, този друг не бил съвсем достоен.

Или с други думи, докато се опитваме да бъдем православни, да не забравяме да бъдем християни.

Призвани сме да бъдем мисионери с дънки, без това да звучи патетично и прозелитски. Да бъдем мисионери с тихия си автентичен пример, който зове. Както притворения храм, от който се чува красиво източно пеене и привлича преминаващите да надникнат и влязат за малко или завинаги.

Ние сме в парадоксална позиция. Добре знаем от Евангелието, че този свят лежи в злото и в същото време от нас се очаква, според мярата и силите ни, да задържаме процесите на разпад. Но това привидно противоречие не бива да ни обърква и смущава, защото всичко в християнството е такова – парадоксално. Бидейки не от този свят, то не е основано на тесногръдата земна логика, а на изящната логика на небесната любов, според която Един изкупва и спасява всички останали. А биещите се противоречия бяха помирени именно от личността на Богочовека (още един парадокс, ако разсъждаваме само по човешки), Който на Кръста разпери ръце не само за да примири крайностите, но и по думите на Блажения Йероним – да прегърне цялото човечество.

Така че ние, бидейки също не от света, но в света, сме призвани не да се бунтуваме срещу него, а да го преобразяваме, като преобразяваме себе си. А и спасението не е лично дело, а въпрос на споделяне с другия, на заедност, на съборност. Спасяващият се човек е част от спасяващата Църква.

Днес, когато е налице небивало търсене на духовни алтернативи на материализма и свръхконсуматорството, когато млади хора, наши връстници, братя и сестри, поглеждат например към Изтока на йогата, разните езотерики, Ню Ейдж еклектики и т.н., та тъкмо днес е прекрасно време да им разкажем за вярата си в Истинския Изток, Светлината на света – Христос.

Като я живеем.

Но не да бъдем невротични активисти, а още веднъж – носители на Благата вест. Активистът е зает например да подписва и разпространява петиции в защита на коалите в Австралия. Активистът спасява света или поне така си мисли. Ние нямаме нужда от това. Ние имаме Спасител. Ние, разбира се, можем да подкрепим някоя обществена кауза, но най-вече имаме нужда да сложим собствения си подпис в подписка и протест срещу самите себе си, срещу „стария“ човек. Активистът се грижи за Човечеството, християнинът се грижи за Човека – онзи конкретния човек, ближния. Активистът вижда в хората масовка, която количествено ще легитимира каузата му. Християнинът във всеки човек вижда Христос. (...)