С архим. Григорий Папатомас разговоря Александър Смочевски. Повод за настоящото интервю е наскоро излязлата негова книга на български език: Съвременни и бъдещи предизвикателства пред Православната църква (исторически, еклисиологичен и каноничен подход) (Солун – Катерини, 2019, 588 с.), като част от международната научна поредица „Номоканонична библиотека“ (№ 37) на гръцкото издателство „Ἐπέκταση“.

Вашата книга събира ведно различни текстове, някои от които са били вече превеждани и публикувани по различно време на български език, а други се превеждат за пръв път. Какво ви предизвика, о. Григорие, да се занимаете със „съвременните и бъдещите предизвикателства“ пред Православната църква?

Намираме се в началото на третото хилядолетие. Историята на Църквата се разделя на три периода, три хилядолетия, белязани от три групи проблеми: триадологично-христологични проблеми, канонично-еклисиологични проблеми и антропологично-онтологични проблеми. Трите хилядолетия на християнството се отличават с някои особености. Първото хилядолетие се отличава със своите триадологични и христологични проблеми, чието окончателно решение са дали вселенските събори. Било е изяснено кое е Лицето на Богочовека Христос, както и какво е отношението Му към нас, човеците. Били дадени отговори на всички въпроси, поставяни от еретиците. След прекъсването на общение през 1054 г. между Константинополската патриаршия и Патриаршията на Рим се появили проблеми от еклисиологично естество. Така второто хилядолетие е хилядолетие на еклисиологичните и канонични проблеми. Прекъсването на общение е довело до кръстоносните походи. Те били военни походи, които още повече увеличили това смразяване на отношенията между Изтока и Запада. И въпреки че били инициирани два събора – първият в Лион през 1274 г., а вторият (малко преди падането на Константинопол) във Ферара-Флоренция през 1428–1439 г., те не успели да решат възникналите през този период църковно-канонични проблеми. След падането на Константинопол проблемите също не били решени. Напротив, раздалечаването между Изток и Запад става още по-осезаемо. През 1517 г. пък, с началото на Реформацията, Западът се разпада на римокатолицизъм и протестантство, възникват множество протестантски общности, които се определят като църкви. Днес вече протестантските църкви по целия свят са около 2000 на брой. И така през второто хилядолетие еклисиологичните и канонични проблеми се преумножили.

На Изток имаме нещо аналогично, един подобен разпад, който започва с националните революции на Балканите, с етнофилетизма и с основаването на националните държави. Така започнало смразяването в отношенията между православните.

В края на второто и началото на третото хилядолетие установяваме, че имаме голямо множество еклисиологично-канонични проблеми между църквите. През първото хилядолетие не е имало православни, римокатолици и протестанти. Те са порождение на второто хилядолетие. Изведнъж започна третото хилядолетие. Нашето поколение живее в него. Ето, вече изминаха 20 години от това хилядолетие. Изведнъж установяваме, че църковно-каноничните проблеми на второто хилядолетие не само че не са решени, но се увеличават и продължават да съществуват и през третото хилядолетие. Сравнявайки двете първи хилядолетия, установяваме, че първото е решило христологичните проблеми, докато второто хилядолетие не е решило еклисиологичните проблеми. И така ние носим това бреме и през третото хилядолетие. Ние сме поколението, което наследява тези проблеми. Те са в нашите ръце. Третото хилядолетие започва да поражда обаче и други, нови проблеми, които сме свикнали да назоваваме „биоетически проблеми“. Този термин не е точен, защото става дума не за етика, а за онтология, за биоонтологични проблеми и за антропологични проблеми, за проблеми, свързани с човека. Следователно, редом до еклисиологичните проблеми на второто хилядолетие, ние ставаме свидетели на възникването на нов вид питания, които като Църква сме призвани да решим богословски. Това са проблемите за: смяната на пола, проблемите със зачеването на човека и идването му на този свят, с хомосексуализма, с клонирането, с разбиването на ДНК – с всяко нещо, което се отнася до битието и до съществуването на човека. Човек започва да се намесва в собственото си битие, засягайки човешката идентичност като такава. Тези проблеми са нови и не са разглеждани достатъчно. За да довърша отговора на вашия въпрос – това, което установихме, е, че за две хилядолетия имаме като наследство – нерешени еклисиологични проблеми и нерешени антропологични проблеми. Това беше причината, за да се заема с тези предизвикателства. Те са предизвикателства пред цялата Църква, но са и предизвикателства за всяка поместна църкви, която е призвана да се справя с тях – богословски и всекидневно в пастирската си грижа. Следователно първата цел, която си поставям в тази книга – която излиза с помощта на добре познатия в България музикоучител и издател Йоанис Папахронис и благодарение на усилията и под редакцията на Александър Смочевски – е да се породи един съвместен разговор, едно събеседване върху тези съвременни и бъдещи предизвикателства, които възникват в лоното на Църквата, но и отвъд него.

В съвременната, най-вече западна социологическа и философска мисъл, се говори за „постмодерна ситуация“ (Лиотар) или дори за „постчовешкост“ (transhumanism). Можем ли да говорим днес за една „постканонична ситуация“ в хаоса на „множествената юрисдикция“, на „мултицърковността“ и на „призматичната каноничност“ на Православната църква? Или става дума просто за едно „нормално“ и обяснимо (или поне очаквано) навлизане на мултикултурализма на нашето време в Тялото на Църквата?

Въпросът е много интересен и е многоаспектен. Ще разгледам въпросите, които са поставени, един по един. Започвам с последната формулировка – за мултикултурализма. Глобализацията, която се появява днес и която ние в Източна Европа – в България, в Гърция, в Югоизточна Европа – преживяваме като реалност под формата на европейско обединение, превръща света в едно глобално село. Тези две реалности – европейското обединение и глобализацията, се разглеждат днес като заплахи. Ние като православни обаче сме длъжни да кажем, че сме преживели, преминали сме през множество мултикултурни състояния, тъй като в миналото ние съставлявахме една мултикултурна вселена. Преди да се появи в Гърция и в България националната държава с център „етноса“ през XIX–XX век, преди това за период от осемнайсет века – под различни форми – ние живеехме в Римската империя (а след това – в Османската империя). В нея всички ние като народи – гърци, българи, сърби, румънци, албанци и т.н., живеехме в една такава мултикултурна империя. В този смисъл става дума не за навлизане на мултикултурализма в Църквата, а става дума за завръщане на мултикултурната среда, в която ние живеехме по-рано. Това завръщане на мултикултурната ситуация разклаща нашата усамотена откъснатост, която ние наследихме от националната държава, бидейки вече национални народи. Следователно трябва да гледаме позитивно, а не негативно на срещата между народите днес. Възникват политически и културни предпоставки, за да си припомним отново и да разберем, че Царството Божие ще бъде едно мултикултурно общество...

Продължавайки отговора на lашия въпрос, ще се обърна към Първосвещеническа молитва в глава 18 на Евангелието според Йоан, където Христос умолява Бога: да бъдат всички едно, да станем всички братя... При това обаче има влияния от геополитически и геокултурен характер, които поставят своя отпечатък много силно върху този ход на Църквата и върху тази перспектива – да бъдат всички едно. Следователно имаме една постмодерна ситуация. Ще трябва обаче да се спрем на понятието „постмодерност“, за да можем да отговорим на въпроса.

Схематично ще очертая три гранични вододела. Бихме могли да кажем, че 1) до падането на Константинопол през 1453 г. и появата на Реформацията през 1517 г. (две събития, които почти съвпадат във времето), преди тях имаме предмодерни ситуации; 2) след падането на Константинопол и Реформацията започва модерността, а 3) след Втората световна война, след 1960 – 1993 – 2000 – 2007 г. – годините на европейското обединение – навлизаме в нова епоха: постмодерната епоха. Модерността – от падането на Константинопол до 1993 г., се характеризира с промени в структурата на обществото, които изменят и важни неща в Църквата. Например до 1453/1517 г. знаем, че на едно и също място е имало само една Църква. Протестантите са се превърнали в причината, та да мислим себе си, да схващаме себе си като част от различни църкви, в резултат на което всеки започнал да избира своята конфесия, свой различен вариант на църква. Това явление ражда модерността, която е владяла света в продължение на около пет века: от 1517 г. до 1960–1993–2000 г., и се превръща в причина за умножаване на църквите, за мултипликацията на паралелни и взаимозастъпващи се църковни структури. Нещо като болестта рак... Защото знаем, че определението за рак е „атипична мултипликация на клетките в организма“. Точно същото се случва и в църковното пространство. За да характеризирам тази постмодерна ситуация вътре в лоното на Църквата и опитвайки да отправя предизвикателство пред християните, задавам въпроса: може би става дума за една постцърковна ситуация, за постцърковност?

Нашето поколение, в началото на третото хилядолетие, живее в тази ситуация. И сме призвани да се срещнем лице в лице с нея и да преодолеем. Всъщност това беше съдържанието и на предишния ви въпрос. Пред нас стоят съвременни, но и бъдещи предизвикателства, с които трябва да се справим. Понятията „множествена юрисдикция“, „мултицърковност“, както и „призматична каноничност“ се отнасят до тези състояния, през които Църквата преминава днес. Всъщност преминаваме през една постцърковна ситуация, която Критският събор беше призван да разреши, но – както знаете – нямаше пълната, католична съборност, която би позволила това. И второ, не успя да постави на дневен ред всички важни проблеми, пред които сме изправени. Затова ще трябва да продължи това съборно усилие, за да успеем да разгледаме проблемите в дълбочина и всички заедно, съвместно да ги решим. Завършвам отговора си на този въпрос с препратка към текста „В епохата на постцърковността“, който е вторият по ред текст в предлаганата на вашето внимание книга. (...)