С Яна Узунова, внучка на фотографа, разговоря Николай Трейман

Многобройните снимки на Тодор Славчев го представят освен като професионалист във фотографията и като интересна личност. Бихте ли разказали кои качества са му помагали в работата и невидимо присъстват във фотографиите му?

На първо място, като личностна черта, той бе много динамичен, в постоянно движение и изпълнен с енергия за работа. Снимаше всеки ден, с по два фотоапарата. А аз, като негова внучка, го познавам след като вече беше навършил 60 години. Редакции са го пращали да отразява събития, канили са го на събития, други места е посещавал сам, постоянно е търсил и откривал какво да заснеме. Беше търсещ и зареден с любопитство към живота около себе си. Затова и фотонаследството, което е оставил, е толкова голямо и разнообразно като тематика.

Тази динамика и енергия при дядо ми се съчетаваха  с мека, човеколюбива  душевна нагласа. Той бе благ, обичлив човек и това е ключ за разбиране на фотографията му, защото е снимал предимно човешки лица и състояния. И то навсякъде съчувствено,  у всеки е откривал вълнението ‒ независимо дали човекът е политик,  военен, дали е майка или играещо дете, дали е художник пред платното.

Или, както се казва, интересите му са били в социалната  проблематика. Дейността на Червения кръст му бе любима тема.

Споделяше ли Тодор Славчев свои преживявания, свързани с работата? Спомняте ли си някой интересен случай?

Да, например как е пренесъл фотолабораторията си през януари 1945 г., от Сигетвар през Белград до София и обратно до Унгария, до Щаба на армията, със самолет.

Разказвал е и забавни случки, как една негова снимка например е довела до сватба. В софийското село Челопечене, по време на вършитба, през 1948 г. Вършачката отдалече вдигала шум и прах. Едно момиче пресявало със сито едри зърна и с шепи ги пресипвало в чувал. Снимката излязла в следващия брой на в. Свят, на първа страница. След известно време дядо ми отишъл да снима в същото село и разбрал какво се случило. Един младеж тръгнал с каруцата си към София и на всички будки за вестници по пътя до пазара го „гледало“ хубавото момиче от корицата. Щом се върнал в селото, право на хармана ‒ грабнал момичето и сватба!

Колко кадъра/филми съдържа съхранения архив, от коя до коя година е и изцяло ли е проучен?

Няколко хиляди филмови ленти, само във фейсбук профила вече са публикувани към хиляда отделни снимки. Във фото-архива най-старите са от началото на 30-те години, последните ‒ от 1991 година.

Много филми са дигитализирани и описани. Други чакат да бъдат датирани с голяма точност или да бъдат разпознати лицата. Дядо ми е трупал с години.

От снимките лъха симпатия към сюжетите, снимал ли е „ангажирани“ сюжети и имал ли е фотографски задължения, които да не харесва? 

„Ангажирани“ са кадрите от Девети септември в столицата, години наред вестниците ги публикуваха. Също и текущите, поръчани от редакциите, снимки на манифестации и конгреси. Но го има и „Народния съд“, с лицата на жертвите, много силни кадри. Има и една любима снимка на мъж, седнал сред разрушенията на столицата след бомбардировките, хванал главата си. Цялата мъка на хората, загубили домовете си, е събрана в този човек.

Дядо ми никога не се е оплаквал от каквато и да е задача, той обичаше работата си твърде много. Например събранията и конгресите на СБЖ дядо ми ги е отразил подробно, никога не го помня да е бил в плен на отрицателни чувства и нагласи. 

Към политиката беше сдържан, никога не е членувал в партия, затова бе толерантен и дискретен при раздаване на оценки. Тръгвайки с тази нагласа, не открих във фото-архива нито един окарикатурен или грозен човек. По-скоро обратното – в архива присъстват недолюбвани и забравени от режима творци, като Александър Божинов, като Димитър Талев, на които е направил чудесни портрети. Сред забравените политически фигури открих и Никола Петков и Коста Лулчев.

От духовниците през 40-те години в архива могат да се видят архимандрит  Климент Коевски, игумен на Троянския манастир, екзарх Стефан, Сливенският митрополит Евлогий, храмове във Вардарска Македония през 1941-1942 година. Надявам се да открия още.

Да съхраниш за историята образна памет е рядък дар. Имал ли е дядо ви съзнание за отговорността на мисията, с която се е заел, или това е била естествено, спонтанно негово занимание?

Мисля, че съзнателно е съхранявал своите филмови ленти и е разширил кръга от теми и сюжети, обхващайки и града, и селото, и политици, и военни, и спортисти, и  творци на изкуството, и други. Това натрупване на голям по обем, впечатляващ фото-архив е било негово съкровено намерение и все повече с времето е осмисляло живота му.