Понятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“[1]. Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.

Преди това, през деветнадесетото столетие, руската литургическа школа проявява интерес главно към историческото изучаване на литургиката. Тази школа се е развивала около проф. Алексей Афанасиевич Дмитриевски (1856–1929), получавайки прозвището Руския кръг, и е имала многобройни привърженици: Михаил Н. Скабаланович (1871–1931), прот. Михаил А. Лисицин (1872–1918), Корнелий С. Кекелидзе (1879–1941), Иван А. Карабинов (1878–1937). Нейни предшественици са професорите Александър Л. Катански (1836–1919) и Иван Д. Мансветов (1843–1885). Интересът на тази школа е бил насочен към историко-археологическия подход.[3] Тук изучаването на литургиката се развива от обичайната подготовка в ordo към една истинска наука, но тази наука остава повече прикрепена към „църковната археология“, а не към богословието.[4] Историкът Николай Н. Глубоковски (1863–1937) отбелязва, че проф. И. Мансветов е „първият реформатор на литургическите изследвания и на практика се превръща в техния родоначалник като истинска наука“[5]. Целта в този подход е била да се представи историческото развитие и промените, които са настъпвали в богослужението, при което специалният интерес там е бил насочен към появата и трансформациите на нейните специфични елементи. Необходимо се оказва, разбира се, изучаването на ръкописите и на различните исторически свидетелства. Това историко-археологическо изучаване полага началото на едно литургическо възраждане, което в случая с Руската църква открито заявява за себе си по време на Московския събор от 1917–1918 г.[6]

Понятието за литургическо богословие при о. Киприан (Керн)

Към тези два подхода в своя курс по „Литургическо богословие“ в института „Св. Сергий“ о. Киприан (Керн) добавя трети, богословския подход. Него той определя така:

"Третият… подход, богословският, гледа на науката за богослужението не само като на предмет на историческо или археологическо изучаване и не толкова като на правила за извършване на богослужението според духа и буквата на църковния Типикон (ordo), а главно като на богословска дисциплина – източник на богопознание и спомагателно средство за построяване на една богословска система на Православието".[7]

О. Киприан твърди, че в качеството на независима дисциплина, „литургическото богословие“ има право да съществува заедно с останалите предмети на систематичното и историческото богословие, както и че то е тясно свързано с патристиката. Той пише:

"Патристиката, историята на християнската догма – като се занимава с изучаването на развитието на християнската богословска мисъл при отделните писатели и учители на Църквата и в различни времена – не трябва да бъде разграничавана от литургическото богословие. Изучаването на богослужебните песнопения, на тяхната поява, развитие и съдържание допълва изучаването на богословските творения на св. отци на Църквата."[8]

Както той ни припомня, някои отци на Църквата са автори не само на богословски трактати, но също и източник на химнографски материал, чието богатство е подчертано още от кардинал Питра[9]. Изучаването на химнографията допълва нашето познание за историята и за системата на византийското богословие. Така той добавя: „Не трябва да ограничаваме изучаването на светоотеческите творения само като богословски трактати, написани в проза; трябва да се обърнем и към църковната поезия, иконопис, символика и въобще към богослужението“[10].

О. Киприан насочва вниманието на аудиторията към понятието за „литургическо богословие“ още през 1924 г., когато все още е двадесет и пет годишен студент в Белград, в статия, озаглавена „Молитвени кринове“. Тази статия е била публикувана в списанието на студентите по богословие в Белградския университет[11], след което е била включена в сборник статии, публикувани под същото име през 1928 г. с решителното подзаглавие „Сборник статии по литургическо богословие“.[12] В по-късните години от живота си този необикновен учен е бил много критичен към написаното от него в младостта му, което – според самия него – е било отражение на неговия естетизъм и неговия романтизъм. При все това написаното тогава има достойнството да бъде израз на принципите на неговата дълбока мисъл, най-малко поне когато той по младежки настоява: „И право имат онези наши богослови, които говорят за необходимостта от разработването на наше собствено „литургическо богословие“, т.е. една систематизация на богословските идеи на нашето богослужение, защото именно тук е живото самосъзнание на Църквата“[13]. (...)

[1] Виж заглавието на класическия учебник на Константин Тимофеевич Никольский Пособие к изучению Устава богослужения Православной Церкви (СПб., 1900 г.).

[2] С този термин се обозначава основната структура и съдържание, което в богослужението се съхранява и предава по различни начини във времето; превежда се с „чин“, „ред“, „порядък“ и др. Б.пр.

[3] За Руската литургическа школа виж нашата статия: Job (Getcha), archim. „Les études liturgiques russes aux XIXe-XXe s. et leur impact sur la pratique“ – In: Les mouvements liturgiques. Corrélations entre pratiques et recherches, Rome 2004 (= BEL 129), p. 279-291.

[4] Като пример за това виж: Голубцов, А. П. Из чтении по церковной археологии и литургике, Сергиев Посад 1918.

[5] Цит. по: Киприан (Керн), архим. Литургика (Гимнография и эортология), Париж: „Вода живая“ 1964, с. 10; във фототипното издание Москва, 2000 г. – на с. 15 [нататък – Литургика…].

[6] Балашов, Н. На пути к литургическому возрождению, М.: „Круглый стол по религиозному образованию и диаконии“ 2001.

[7] Литургика…, с. 2; във фототипното издание – с. 8.

Всички цитати от това съчинение се превеждат тук според оригиналния руски текст. Б.пр.

[8] Пак там, с. 3; във фототипното издание – с. 9.

[9] Jean-Baptiste-François Pitra (1812–1889) – кардинал на Римокатолическата църква от френски произход, богослов, археолог и историк на Църквата. Б.пр.

[10] Пак там, с. 5; във фототипното издание – с. 10-11.

[11] Керн, К. „Крины молитвенные“ – В: Странник, 1, 1924.

[12] Керн, К. Крины молитвенные. Сборник статей по литургическому богословию, Белград 1928; второ издание – Москва 2002 [нататък – Крины…].

[13] Пак там, с. 16; във второто издание – с. 24.

Всички цитати от това съчинение се превеждат тук според оригиналния руски текст. Б.пр.