След наблюденията върху човека всъщност следва да се насочим към въпросите за обществото. Разбирането на споменатите въпроси обаче, поне по мое мнение, е във висока степен зависимо от това дали е постигната ясна позиция в една съвсем друга област, а именно в тази на онтологията, на общото учение за биващото. По тази причина ще е целесъобразно да посветим днешната си медитация не на обществото, а на биващото.

Става дума за една странна област. Тя е важна – много съвременни философи я смятат дори за централна, но в същото време е и много трудна. Трудностите се умножават и поради това, че днес страдаме от влиянието на две традиции, които правят достъпа до тези въпроси просто невъзможен. За разлика от другите клонове на философията, където почти всички са съгласни поне по това, че има въпроси, тук е иначе: мнозина по-стари, но и немалко нови философи просто отричат, че има онтология и че проблемите й биха могли да са смислени. Такива са традициите на позитивизма и на теоретико-познавателния идеализъм. Оттук пред нас произтича една двояка задача: трябва най-напред да се питаме дали има онтология и едва ако заключим за нейната легитимност, имаме право да се занимаем с нейните проблеми.

Преди обаче да си поставим този въпрос, полезно ще е да изясним някои терминологични положения. В онтологията често се говори за битие (Sein) и тази дума се ползва не като глагол, а субстантивно [sein e инфинитивната форма на глагола съм – б.пр.]. Казва се следователно не например: „приятно е да си здрав“, а: „Битието е това и онова“. Във всеки случай мнозина онтолози държат така да употребяват тази дума. Що се отнася лично до мен, винаги съм намирал, че е по-добре да се говори не за битие, а за биващо (Seiendes). Всичко, което по някакъв начин е, тоест пребивава, съществува, се нарича именно биващо. Така всеки от уважаемите ми читатели е биващ, но също така и носната му кърпа и даже неговото добро или лошо настроение. Дори възможността той утре да се смее е едно биващо – защото има такава възможност, тя е налична, тя е тук. Всичко, което е, е биващо – извън биващите няма нищо.

Що се отнася до битието, то е абстрактумът от биващото – приблизително така, както червенината е абстрактум от червеното, гневът – от някой гневлив човек или звяр, височината е абстрактум от високата кула, и така нататък. Едно фундаментално правило на философския метод изисква обаче всички абстрактни думи да се свеждат, ако е възможно, до конкретни – защото тогава изследването става по-лесно и човек е поне донякъде опазван от нелепостите, така често владеещи в царството на абстрактумите. Нека си спомним за всички глупости, написани относно истината, и то само затова, защото не си правят труда вместо абстрактното „истина“ да ползват малката и конкретна думичка „истинно“. По тази причина и тук ще избягвам, доколкото е възможно, думата „битие“ и ще говоря все за биващото.

Има, както вече казах, мнения, според които не може да има учение за биващото. Такова мнение е застъпвано най-напред от теоретико-познавателния идеализъм. Той смята, че всичко, което може да бъде казано за биващото, вече е казано в частните науки – за философията оставала само задачата да изясни как възниква познанието в частните науки, как то е изобщо възможно. При това теоретико-познавателните идеалисти настояват, че биващото е сводимо до мисленето.

Онтолозите отговарят на това по два начина. Те първо казват, че никаква частна наука нито се занимава, нито може да се занимава с въпроси като този за възможността изобщо, за категориите и така нататък. И второ, обръщат внимание, че мисленето, до което искат да свеждат биващото, също е, следователно също е едно биващо; и че цялото занимание има изобщо някакъв смисъл, когато се приемат два вида биващи, а след това се изследва отношението между тях. Това обаче е – така казват онтолозите – тъкмо онтология. Те твърдят следователно, че теоретико-познавателният идеализъм е, принципно гледано, една онтология, само че примитивна и наивна, защото е несъзнавана онтология.

Другото антионтологично мнение е това на позитивистите. Днес то е – за разлика от по-скоро изчезващия теоретико-познавателен идеализъм – широко разпространено, преди всичко в англосаксонските земи. Тези философи твърдят, че ако например казвам, че кучето е животно, това е смислено научно изказване; ако обаче твърдя, че е субстанция – а субстанцията е именно онтологическо понятие, не казвам изобщо нищо за действителността. Не говоря за кучето, а за думата „куче“. Онтологията трябва следователно да бъде заменена от една обща граматика.

Онтолозите обаче не се чувстват засегнати и от тази аргументация. Те казват, че не било ясно защо е позволено понятията да се обобщават до някаква граница, например по веригата хищник – бозайник – гръбначно – животно – живо същество, но не и по-нататък. Защо изведнъж, питат те, се прави този скок в езиковото? Всяка реална наука може да бъде преобразувана със средствата на съвременната математическа семантика в езикова наука. Например: вместо да се говори за гръбначните животни, може да се приказва за употребата на думата „гръбначно животно“. Щом обаче веднъж е позволено биващото да се дели на животни и растения, тогава навярно е позволено да се формират и по-общи разделения, които вече не са принадлежни на биологията, а на една по-обща, на най-общата от всички науки – и това би била онтологията. Действително, напоследък тези контрааргументи се оказаха, особено в Съединените американски щати, особено въздействащи. Тъкмо сред водещите логици мнозина са тези, които, дали някога клетва за вярност на позитивизма, сега усърдно се занимават с онтология. Класически пример е известният логик от Харвардския университет професор Куайн.

Може да бъде формулирано и едно трето мнение. Би могло да се запита дали изобщо е възможно да се каже нещо общо за биващото освен тривиалното: „Биващото е биващо“ или: „Което е, е“. Не е лесно да се разбере какъв вид други изказвания би могъл да възникне в тази наука.

Струва ми се, че този въпрос може да бъде отговорен най-добре с това, че човек просто прави онтология, че просто поставя нейните проблеми и се опитва да ги реши. Това е каквото винаги са правили всички големи философи на миналото, от Платон до Хегел. И днес, след относително кратък период без онтология, имаме отново дълъг ред убедени онтолози. Просто ще ги последваме в някои от техните изследвания. (...)