Предпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на втори век, както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на Благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на III век това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Тези анахорети (‘отшелници’) се оттеглят в пустините, за да могат напълно да се посветят на духовната борба (аскезата). Чрез подвига, молитвата, покаянието монашестващите се опитват да подражават на живота на Христос и да следват Неговия пример (срв. Мат. 4:1-11).

През IV век притегателната сила на монашеството буквално залива гръко-римския свят и излиза на историческата сцена, за което, разбира се, помага постепенното институционализиране на Църквата след реформата на св. Константин Велики. Процесите, които протичат поради стремежа Църквата ясно и отчетливо да заяви своите клирически служения (епископ, презвитер и дякон) пред римската държава, ограничават свободата в духовния живот в полза на църковната дисциплина, а харизматичната спонтанност – в полза на институционалната еднообразност.

Монашеството изявява своеобразната реакция срещу тесните връзки на клирическото служение с държавата в името на извороначалния църковен живот с подчертан харизматичен и есхатологичен характер.

Монашеството започва да определя себе си като призив (срв. Мат. 16:24) и изход (ἔζοδος) от света, радикално оттегляне от световния порядък, от всички социални връзки – семейство, обществено положение и дори от гражданство. Монасите напускат градовете и селата, те изхождат от обществото, от социалните задължения и несгодите на мира сего. Оттам води произхода си терминът „анахореза“ (отшелничество), който обикновено се използва като равнозначен на пустинничество и с него се назовава самотният живот в ненаселени местности. Терминът отшелничество има динамично значение, тъй като в гръцкия език съществителното ἀναχώρησις произлиза от глагола ἀναχωρεῖν, който означава ‘отхождам, напускам, оттеглям се’[2]. Това излизане от света е напълно доброволно, а монасите със загърбването на всичко изявяват претенцията си за един нов начин на живот[3] в Христос.

Анахорет означава ‘изселено лице’, лице, което не принадлежи към полиса или селото. С отхождането си от света монахът получава по-голяма степен на свобода. „Излизането“ от света е движение към разширяване и превземане на света, движение към истински глобализъм.

Подобна теза откриваме в написаното от Евагрий Понтийски (346–399): „Монахът е отделен от света и с всички е съединен“, както и: „монах е онзи, който през всичко преминава, но гледа в самия себе си да възприеме всичко“[4]. Според думите на Евагрий монахът се отделя от света, за да се съедини с всичко. Затова монасите са наречени в Църквата отци на целия свят[5], а целта на монашеския живот е усъвършенстването на човека, което съвпада с човешкото освещаване и глобализиране.[6] Разкрито по този начин, монашеското отделяне от света не е пълно, а относително. То е напомняне за есхатологичната природа на Църквата, т.е. за това, че Църквата участва в историята и остава при това сама за себе си в есхатона. Това апофатическо възприемане на монашеството е изразено и със следната антиномия: „Ако са монаси [уединени], защо са толкова много? Ако пък са толкова много, как тогава могат да са монаси?“[7].

Проследявайки историята на монашеството, научаваме, че пустините на подвижниците са места със съществено влияние върху обществения живот, тъй като мнозина от обитателите им са влизали в живо общение с широк кръг от хора, заемащи ключови позиции в гръко-римското общество. Тази реалност е възможна поради копнежа за святост през IV век, който е масов обществен порив с влияние и върху хората, натоварени с обществено служение и с политическа дейност. От друга страна, монашеството постепенно добива определен социален облик, тъй като пустинниците привличат множества от ученици и последователи, а това налага отшелническият живот да бъде добре организиран икономически. (...)

[1] Heussi, K. Ursprung des Mönchtums. Tübingen: Mohr, 1936, p. 39.

[2] Вж. Папатанасиу, Ат. Бягството като борба // Мирна, бр. 5., С., 1998, с. 9.

[3] Вж. Brown, P. Society and the Holy in Late Antiquity. University California Press, 1982, pp. 109-110.

[4] Евагрий Понтийски. За молитвата, 124–125 (PG 79, 1193 BC).

[5] Утреня на преподобен Ефрем Сирин (28 януари), кондак.

[6] Вж. Мандзаридис, Г. Социологија хришћанства. Хришђански културни центар, Београд, 2004, с. 91.

[7] „Εἰ μοναχοί, τί τοσοίδε δὲ; πῶς πάλι μοῦνοι; / ὦ πλῆθυς μοναχῶν ψευσαμένη μονάδα“. – Palladas. Anthologia Graeca 11.384; в англ. превод: William R. Paton. The Greek Anthology, vol. 4 (LCL 84, Cambridge; Harvard University Press, 1926, p. 255).