Целта на настоящия текст е да разкрие основополагащите позиции на св. Тома от Аквино по отношение на мястото на човека в тварния универсум. Каква е връзката между същността и съществуването, защо едно съществуващо нещо действа според същността си, какви са целите на действията? Това са основни метафизически въпроси, които се отнасят в максимална степен и към човека. Разглеждат се двете основни способности на човека – разумът и волята, и тяхното осмисляне в системата на томизма. Мястото на човека в универсума е сравнено с местата и на другите творения, за да се подчертае неговата обособеност. Накрая се докосваме и до въпроса за истинското блаженство на човека, което бележи границата на естественото и надестественото, на философията и богословието. Краткият преглед на учението на светеца за блаженството се основава на неговото философско учение. В целия текст като червена нишка преминава отношението на творението към Твореца, защото за св. Тома е немислимо едно битие, което е способно да изчезне, да може само да се породи, да се определи като същност и да придобие някакви съвършенства. Само едно съвършено Битие, което съдържа в Себе Си всяко съвършенство, може да дарява битие, да твори и да обдарява с блага.

Всичко, което съществува, съществува поради нещо и заради нещо. Достига нещото, заради което е, според собствените си способности. Как бихме могли да кажем, че нещо съществува като такова – с присъщите му качества, „извиращи“ от начина на съществуването му, ако то не действа, не извършва някакви актове – на движение, на промяна, на растеж, на чувстване, на мислене? И би ли могло то да мисли, ако няма разум; да израства, ако няма организъм; да се движи, ако няма как да бъде задвижено? Това изглеждат очевидни въпроси, но те съдържат в себе си максимален онтологически заряд, особено за метафизическия реализъм на св. Тома от Аквино. Един съществуващ предмет не може да съществува, без да е някакъв. Връзката между битието на предмета и неговите свойства не се ознаменува само в езика, а в самата реалност, т.е. не може да се каже, че битието (реалното съществуване) на един предмет може да се заскоби, а свойствата му да са вече обект на философа. Същността на този предмет, удържаща свойствата му, е определен модус на битие – в крайна сметка, говорейки за едно нещо, ние постоянно утвърждаваме очевидния факт, че го има и е определено.[1] Да се мисли за същности вече като че ли е обидно във философския език и неслучайно Сартр в Екзистенциализмът е хуманизъм се нахвърля срещу говоренето за същност на човека – същността на ножа си има майстор ножар, обаче човекът не е инструмент, още повече предмет, при човека не може да се говори за същност, при него съществуването и същността са едно. Томистът би допуснал да се каже нещо такова, но ако пише поема, не ако пише философия. Какво е това нещо, което съществува, но не съществува в някой род и вид, ако не съществува в някаква мяра и ред? Томистките възможности за „неща“, които нямат същност, свойства и не действат, са две: първата е нищото, а втората е самото битие.[2] Нека зададем отново този въпрос, но на по-ежедневен език. Какво е това съществуване без същност, което да не е някакво; промяна без нещо, което да се променя; развитие без нещо, което да се развива? Защото, ако за едно нещо казваме, че то е, но не може да се каже за него нищо дори по аналогия, то тогава какво съществуване е това? И обратното, ако за едно нещо може да се каже, че е определено, значи то съществува, но в тази своя определеност споделя вида или поне рода на други неща, защото няма как да съществува, без битието му да е ipso facto в отношение с тях.

Защо ако нещото не изпълнява тези условия, то е или нищо, или е самото съществуване? Защото едно съществуващо нещо, за което не може да се каже, че то е някакво, че неговият акт на битие не резултира в нещо наистина съществуващо, то значи просто не е или съществува в човешкото въображение, но няма своя реалност. Или е самото битие, защото битието само по себе си удържа и трансцендира всяка изпълненост на съществуването на съществуващите неща, но самото то не е ограничено като някакво, а е вечно и съвършено.[3] И на това Битие, което в себе си съдържа в безкрайно съвършена форма живостта на растението, чувствеността на животното и разумността на човека, се опира и от Него получава своето съществуване всяко съществуващо, но определено като някакво нещо. Св. Тома дава следния пример – топлото е топло заради огъня, защото най-топлото нещо е огънят, неговата способност е да топли; нищо, което се стопля, не може да се стопли без огъня, чието действане според същността му е да топли. Така и никое конкретно, ограничено съществуващо нещо не може да съществува без неограниченото Битие, чието първо действие е именно да е – да го произведе в битие, и то именно като някаква същност. Ще трябва да се спрем още малко на това, ако искаме фундаментът на философията на св. Тома да ни се изясни, а заедно с това и уникалното място на човека в тази прецизна метафизическа постройка.

Всяко нещо е такова, че да може да се каже за него, че съществува. Това е изключително важен пункт в онтологията на светеца. Да съществува нещо, означава то да е в actus, да е в действителност. Самата идея за действителност подтиква мисълта към мислене за нещо, което е някакво, определено, за което може да се изкаже, че е. „В действителност ябълката е червена“ – този тривиален пример сочи към това, че сетивната форма, в случая цветът, е един от модусите на съществуване на материалните предмети. Действителността (actus) на животното, т.е. онова, което именно е животното, е одушевено същество, което има сетивност, за разлика от растението, което е одушевено и расте, но няма сетивност.

„Съдържателността” на конкретното битие, или това какво е битието (esse), е неговата същност (essentia). Същността, която изявява съществуването на животното, е тази материална телесност, одушевена от вегетативна и сетивна душа. Затова essentia (същност) може да се замени и с qudditas – „каквина“, реалното съдържание, „какво“-то на битието на животното като животно. Същността на ножа, добре уловена от Сартр, е материален предмет с метално острие и дръжка (дървена, костна), който се използва за рязане. Според същността си той е инструмент, чието съвършенство е остротата, а първото му действие след самия му акт на съществуване – това е да реже. Чрез същността си ножът е нож, а не безформено и безцелно парче метал, но и чрез същността си ножът е нож, а не сатър, моливник или играчка войниче. Благодарение на същността си ножът реже, а не е метал за скрап, но и благодарение на нея не се слагат моливи в него, нито се дава на деца. Но от този пример идеята за същност да се свежда до „предметност”, „инструменталност”, „ограниченост” и други такива неща, съвсем не би било коректно спрямо метафизиката на Ангелическия учител (Doctor Angelicos). Защото същността не е нещо, което ограничава съществуването, а напротив – действителността на съществуването е първото действие на всяка същност (actus essendi), да бъде според собствената си мяра и ред. Все пак не можем и напълно да умалим заслугите на Сартр с изказването му, че същността на човека е съществуването, защото по този начин той се е докоснал до нещо изключително важно – човекът не е просто това, което е, а в своето „е“ може да се движи в степените на съществуването – от това да се припокрие със сетивността, която е неизменна част на природата му, до това да стане бог чрез непомраченото зрение на разума си, което да просветли и самата му сетивност. (...)

[1] Card. Zigliara, ; vol. 1 Logica et ontologia. Paris,1902. Libraire Delhomme et Briguet. Gabriel Beauchesne & cie, ed. 13,. с. 426-433. Настоящият текст не се е ангажирал с всичките разлики между природа (natura), същност (essentia), субстанция (substantia) и съществуващо (ens).

[2] De Potentia, Qu. VII. Artic. III. ad 4. Съществуващото (ens) не може да бъде род. Същността е това, чиято каквина е да не бъде в нещо друго.

[3] Super Sent., lib. 1 d. 9 q. 2 a. 2. За св. Тома esse in fieri (битието в ставане) е несъвършено. Това учение на св. Тома противоречи на философското мнение, за което ставането е висша форма на битието, изява на неговата реалност. За томизма ставащото битие е бедна неопределеност, която трябва да достигне определение. Това е изключително за изходните позиции. За светеца първото битие не се разгръща, а с необходимост съдържа в себе си всяко съвършенство.