„РАЯ НА ДАНТЕ“: ЗА ПАМЕТТА, ПРОШКАТА И ПРОМЯНАТА
Ако трябва да сведете до три темите, които стоят зад написването на сценария и създаването на филма, кои ще са те?
Когато човек сяда да пише сценария, обикновено мисли за основната тема, другите идват някак впоследствие, по допирателната. Основната тема със сигурност е Белене. Исках да разкажа за нещо, на което не съм бил свидетел, но го усещам като важно за нашата история. Втората тема е възможността за прошка или изобщо темата за прошката. Тя също ми е много важна, тя е важна и за главния герой, за персонажа на Владо Пенев. И третата тема е тази за личното осъзнаване и израстване. За да стигне човек до прошката, той трябва да си даде сметка, че самият е погрешим, да извади нещо от себе си. Не да търси вината само у другия. Това в съвременното общество ми изглежда много трудно, понеже ние виждаме колективната вина, чуждите прегрешения, но трудно можем да изкараме от себе си сълза, особено когато сме убедени, че сме прави в нещо. Така е и при главния герой, той смята, че цялото му семейство е мъчено и онеправдано от режима, както и самият той. Трудно е да излезеш отвъд подобно търсене на справедливост и да спреш да оневиняваш себе си, понеже си прав. Това е непосилна задача за повечето от нас, тя изисква от човека качествата почти на светец.
Има още една тема, която виждам, и това е темата за паметта.
Със сигурност, но аз я включвам в темата за Белене. Тази тема е свързана с историята, с паметта, това, което не бива да забравяме, както впрочем и с бъдещето.
Едва ли е случайно, че един от основните образи във филма – този на мъчителя, е лишен от памет.
Понякога от сценарна гледна точка е по-добре да не дадеш думата на някой от героите. Това е нож с две остриета, но има ситуации, в които е оправдано. Защото думите понякога лъжат. Докато във финала на филма в очите на мъчителя виждаме някакво осъзнаване на болката, която е причинил, прозира едно желание за промяна. И тази промяна в очите на героя е по-силна като въздействие, отколкото да му дадеш думата и той да каже: ами аз съжалявам. По-благодатно за актьора е да изиграе подобна сцена без думи, а с очи или с някакъв жест, с трепереща ръка, както го стори Борис Луканов. И това е един от силните моменти във филма. На мен много ми харесва и сцената, в която Владо Пенев заплашва мъчителя на своето семейство в неговия двор и не можеш да разбереш дали той е изпаднал в ступор от истината, която се разкрива пред очите му години по-късно, или просто не е на себе си, не е в съзнание след тежкия инсулт. Тази амбивалентност ми беше интересна, защото е подвеждаща – публиката до края се чуди на какво се дължи това мълчание.
Като общество имаме ли куража да искаме да имаме памет? Даваме ли си сметка за риска, който поемаме? Главният герой, струва ми се, не си даваше сметка за това.
По отношение на риска двамата с продуцента бяхме на различно мнение. Имаше предложение да отпадне сцената с даването на книгата на Рая. За мен обаче това е ключов момент, защото главната героиня, като носител на невинност, на чистота, рано или късно трябва да види тази сянка и в себе си, и в семейството, и в обществото. За да порасне, човек трябва да види и тъмната страна на живота. Без да получи книгата и по този начин да осветли собствената си родова памет, тя не би могла да порасне. В жеста на Данте има известна нотка на садистичност към Рая, понеже действително става дума за вид отмъщение, но в същото време той й мисли доброто, понеже тя му помага да напише книгата и очаква да я разгърне. Той изпълнява нейното желание да прозре отвъд настоящето, да се върне към родовата си памет, към миналото на своя дядо и след това да има сила да погледне бъдещето с едни по-виждащи и по-мъдри очи. Това е вид инициация – да имаш силата да понесеш товара. Това раняване трябваше да се случи с главната героиня, за да може тя да гледа вече спокойно и чисто на света, бидейки вече жена, а не момиче.
Това раняване се случва и с главния герой.
Така е, но неговата рана е някак си отворена и болката тлее дълги години. Раняването при него се случва и по линия на това, че наранява любимия си човек, защото Рая, подобно на една Беатриче, се превръща в муза за Данте. Разкривайки истината пред нея, той знае, че я губи. Може би ще я спечели след време. Такава беше и идеята за приетия жест, за това, че тя заминава да учи във Франция. Тя има силата да разбере гледната точка на Данте и да каже: да, ние написахме тази книга, аз видях всичките зверства, видях какво е преживял баща му, какво е преживяла майка му. На някого ще се стори неправдоподобно едно момиче на деветнадесет години да има такава мъдрост в себе си, но защо пък не, защо да няма такива млади хора – толкова чисти, крехки и раними, жадуващи справедливост и живот в ясна координатна система. (...)