Омагьосан кръг

Вътре в сърцето на човека, в живота му, се случва един непрестанен и трагичен сблъсък. На него се дължи и ирационалността на съществуването му. Става дума за сблъсъка на човека като индивид с тоталността на природния свят, а също така на индивида и обществото, от една страна, и на индивида и божеството – от друга.

Природата се отличава с една вечна налудност: изглежда така, сякаш жадува първо да облече своята рожба, т.е. човека, с „образ“ и „слава“, но с едничката цел да може да я остави след това „безвидна“ и „безславна“, тъй щото да се превърне тя в безличен прах по прашните и необятни нейни друмища. Играта на природата с човека много прилича на играта на палача с осъдения на смърт няколко минути преди екзекуцията му. Подарява му малко време, за да се събере и да се самоосъзнае. В същото време обаче го натоварва с един тежък товар, а съзнанието му блещука, преди да угасне, до такава степен, че всичко вътре и около човека пропада в една бездънна ирационална бездна.

В последна сметка, въпросът е за склонността на човека към небитие. Тези склонности, дори когато биват представяни като творчески порив на автономния човек в рамките на светското, са същите ония склонности, които намират своя израз в страха от смъртта. Той на свой ред предлага на човека като последно прибежище – дионисиевското опиянение. Природата, като цяло и човешката природа в частност, се разкриват като сляпа, мрачна подпора („подсъзнателно“), като едно „цяло без лице“ (Казандзакис), което предопределя пространството на съзнателното, превръщайки го – в последна сметка – в небитие.

Товарът на природата наистина е извънредно тежък. Но и нейната примамка е толкова подла, че човекът да се включва в играта й, да се превръща във „философ“ на материнската налудност, обезличен и самообезличен, при това не само по начина си на живот, но и по начина, по който философства за живота.

Този пир на слепите сили, в който човек и природа се взаимопроникват, се разпростира и на едно друго равнище, което, макар да изглежда различно от предходното, е органично обвързано с него като с пъпна връв. Иде реч за отношенията между индивида и обществото. Обществото, което на пръв поглед се явява сред бездната на природния безличен свят като спасение на човека, в действителност се оказва един нов театър, върху чиято сцена се играе същата игра.

И когато се стреми към природата и се намира близо до нея, и когато се отдалечава от нея посредством изтъкването и употребата на технологиите, обществото винаги е заплашено от една и съща опасност: да превърне индивида в бездушен изпълнител, т.е. в потребителски инструмент, заключен в тъмницата, „безвиден, безславен, безличен“. Това често пъти се явява като една сляпа колективна „ипостас“, която събира в себе си мътните води на човешката история и която произвежда всеки път все повече нови идоли и ги предлага за поклонение. Така обществото, като биологичен организъм, превръща човека в безлична маса, заключена в клетката на природната необходимост. Индивидуализмът, който в крайна сметка поставя понятието за общество в областта на междуличностните психологически отношения, с този свой подход всъщност се отрича от него. Докато универсализмът (universalismus, soziologismus) отхвърля безапелационно неповторимата ценност на индивида. Човек наподобява на осъден, който не може да намери вече равновесието между „общото“ и „частното“.

Прибягването към божеството би трябвало да бъде единственото решение. На пиедестала му обаче много често вместо Бог се възкачват и интронизират самата природа и общество. Заедно с това и човекът е свикнал да създава разни други божества като продължение на собствените си сили или като творение на своя ум. Но в случай че се възцари нещо подобно, тогава нещата не само че не се променят, но и ориста на човека става още по-непоносима. Историята е пълна с божества от такъв вид, при това загърлени с тайнствено було. И те понякога се отъждествяват с природата (философски или религиозен пантеизъм), понякога с обществото (напр. комунизъм), друг път са отвлечено понятие или кръвожадно същество, което жадува за всесъжения. Много пъти тези божества приличат на змията, която пие кръвта на агнето. Не са способни да спасят, защото самите те на свой ред се нуждаят от спасение. Винаги остават един външен авторитет, който разлага целостта на човека като лице.[1]

Това тление предполага разтлението, на което самият човек е предал себе си. То по-скоро е продължение на неговото разтление. Затова, щом човек унищожи различните маски, носени от идолите и безчовечните божества, тогава той провъзгласява себе си за единствено истинско божество, както например в нашата епоха. По този начин обаче той не избягва от клетката на Необходимостта и на самоунищожението. Защото, каквото има вътре в него – и божеството, и природата, и самият той или връзката му с другите, – всичко това се отразява като в едно счупено огледало, но без да бъде възможно действително общение и съгласие между тях. Вътре в него една част поглъща безспир друга част до пълното му унищожение, като тези части се превръщат било в природна необходимост, било в безлично божество. Това крайно състояние на човека и на действителността, в която живее (а ако е крайно състояние, то би трябвало да е и първоначално), и то е една съборност (καθολικότης), която обаче има за своя „ипостас“ (основа) изпепеленото и сляпо око на Циклопа: тя е съборност на тлението, слепотата и смъртта.

И тъй, „общото“, било като божество, било като природа или като обществен организъм, е овладяно от една налудност, която, изглежда, има за своя висша цел унищожаването на индивида, на лицето, на ипостасата. В своята борба за оцеляване индивидът се отрича от всичко, но в същото време се явява като всичко. От мига, в който се потапя в бездънната и егоистична самост, т.е. в смъртта, той губи чувството за съборно единство и това се случва, защото се изкоренява от отеческата земя на „общата същност“. Божеството, природата, обществото („общото“), които не спасяват от това онтологично смешение и от Необходимостта, се превръщат така неизбежно самите те в Необходимост. Индивидът, който не се спасява от самотата и от осъждането си на смърт чрез своето неслитно и съборно общение с Бога, природата и другия човек, се превръща неизбежно в демонично привидение, в един от многото ужасни призраци на тази Необходимост.

Този сблъсък, липсата на равновесие между човека и действителността, в която живее и се движи, е едно несъмнено историческо наследство. То се проявява феноменално в пространството на „не-свещеното“, но разкрива нещо много по-дълбоко. Дори и това разграничение между „свещено“ и „не-свещено“ е продукт и доказателство за тази вътрешна дисхармония. Този факт показва ясно, че проблемът за отношенията между божеството и човека, природата и индивида, и обществото и човека („обща същност“ – „ипостас“) е проблем на живот и смърт за човека. Не става дума за абстрактен проблем, а за конкретна историческа и екзистенциална траектория, в която се ражда, расте и умира човекът. В последна сметка, единствено с този проблем човек се занимава вечно. Без обаче да посочва това по еднакъв начин. Понякога разкрива духовните метафизически корени на проблема, докато друг път го представя в общопопулярни антропологични и религиозни вътретварни форми.

[1] Г. Малтезос (в своята книга Елевзинските мистерии, Атина, 1963, с. 103) споменава за една мистирийна практика при древните, която основателно може да бъде схваната като израз на цялата реалност и като неин символ. Когато дойдел празникът на крониите, водели един човек вън от портите, срещу олтара на Аристовула, и след като му давали да пие вино, го подлагали на заколение. (...)