„Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ ( 1 Кор.15:22)

Времето на късната Античност, преливащо в т.нар. ранно Средновековие свързваме с бляскавия, но драматичен залез на Източната Римска империя (Византия) и възхода на западния средновековен свят. Духовният и културно-политически център на Империята постепенно се измества от Константинопол в Рим и западната богословска мисъл бързо се развива като фактор на последвалите промени в историята на Църквата.

Докато за Източната църква христологическият въпрос остава базисен и дебатите по него продължават чак до XII в., основните теми на догматически дебати в западните предели са преобладаващо антропоцентрични – специфика, явяваща се далечен предвестник на хуманизма на Запад. Въпреки, че Рим остава много по-стриктно прикрепен към ортодоксалната Халкидонска формула за двете природи на Христос, в сравнение с колебанията в Константинопол, христологията на Запад заема второстепенно място в богословските теми. Западната сотириология е  доминирана от учението за благодатта, чийто основоположник е блажени Августин, еп. Ипонски (354-430 г.). В този контекст са обусловени темите за греха, грехопадението, за злото и смъртта, за свободната воля и благодатта, за спасението и вечния живот.

В настоящия текст ще се опитаме да проследим в баптизмален ключ възникването и артикулирането на богословски теми в периода на ранното Средновековие, оказали трайно влияние върху амартологичните и сотирологични учения на Западната църква. Изходна позиция са дебатите на бл. Августин срещу осъденото в Картаген пелагианство (419 г.), засягащи въпросите за греха, вината и кръщението.

По-специален интерес за нашия текст представлява въпросът за кръщението на младенците и свързаните с него баптизмални практики, както и с проблемните теми за наследствеността на първородния грях, за свободната воля и благодатта. Друг важен момент е въпросът за връзката грях-смърт в контекста на тайнството Кръщение. Опитът за съпоставка включва позовавания на традиционните за Източната църква възгледи по разглежданите теми, въз основа учението на патристични авторитети. Чрез опозицията първороден – прародителски грях (изразяващи западното и византийското разбиране за грехопадението) в хода на разглежданите въпроси ще търсим ключ за осмисляне на различните баптизмални интуиции на Запад и Изток, включително през няколко особености в чиновете на Кръщението и Конфирмацията в Римската църква в периода VI-IX в.

Блажени Августин и пелагианските спорове

Блажени Августин е най-яркият авторитет на западното богословие до XIII в., който поставя основите на цялата система на по-късно развилото се схоластическо богословие. Голяма част от съчиненията му са полемични - насочени срещу определени ереси и разколи от неговото време, в частност пелагианството.

Идеята на бл. Августин за изкупление на греха на Адам и Ева, чрез „удовлетворяване“ на Божествената справедливост лежи в основата на западната христологическа мисъл. Според нея Христос е предоставил на Отца съвършена жертва за изкупление греховете на човечеството. Водеща за Августиновата доктрина за греха е идеята за вината, наследена от Адам и пренесена върху неговите наследници. Свидетелство за предаването на наследствената вина бл. Августин вижда в кръщението на младенците. Тази баптизмална практика е и един от ключовите въпроси в дебатите между бл. Августин и Пелагий[1].

Картагенският събор от 419 г. в своето 125-о правило осъжда пелагианската теза, че децата нямат нужда от Кръщение, доколкото са свободни от Първия грях. Макар и на пръв поглед въпросът да изглежда частен, зад този конкретен случай прозират фундаментите на друга логика за греха и спасението. Осъдените на събора тези на пелагианите засягат няколко важни момента, аргументирани крайно в противовес на идеята за предварителната виновност и греховност.

Пелагианството утвърждава свободата на волята като неотменима характеристика на човека, свързана с изначално вложения у него Божий образ, която го прави свободен и спрямо греха. Дори и след Грехопадението човекът може да избира свободно и необременено от Адамовия грях. Следователно грехът е зло, зъл пример на Адам, който всеки може да повтори или да преодолее. Оттук пелагианството схваща греха предимно етически, а липсата на онтология на греха и неговите последствия води до редица отклонения, санкционирани на Картагенския събор.

Липсата на онтология на греха води преди всичко до проблем с формулирането на смъртта и смъртността. Ако грехът не привнася смърт в човешката природа, то тогава по необходимост ще мислим смъртността като наказание – лишаване от „вторичния“ Едемски дар на безсмъртието, който „надгражда“ смъртната природа. Ето защо пелагианството е склонно да утвърди положението, че  Адам е сътворен смъртен, което е осъдено с 124-ти канон на събора. Тогава човешката смъртност е естествена и не представлява следствие от Грехопадението, доколкото Първият грях е личен и само Адамов.

Ето защо и децата въобще нямат нужда от Кръщение според Пелагий, доколкото притежават безгрешност (impeccabilitas). Понеже те не са съгрешили свободно, т.е. съзнателно, то и никакъв грях и никаква вина не може да бъде търсена от тях. Кръщението, пък, което се извършва „за опрощаване на греховете“ няма защо да бъде извършвано над тях и следва да бъде отложено за момента, когато съзнателно ще се обърнат и покаят за извършените грехове[2].

В подобен ключ звучат и останалите осъдени пелагиански положения. Така например по отношение на благодатта се забелязва инструментализиране и подчиненост спрямо свободната воля. Благодатта е „само“ за прошка на старите грехове (осъдено в 125-ти канон), не и за личните грехове след Кръщението. Ролята на благодатта в живота на християнина е по-скоро „само“ за отбягване на злото (осъдено със 126-ти канон), не и за вършене на добро. Ако обаче, все пак допуснем, че тя съдейства за добро, то тя е „само“ за по-лесно извършване на добро (осъдено със 127. канон), но не и негово непременно и единствено необходимо условие. В крайна сметка пелагианството редуцира самата естествена благодат като “само” природна свобода на човешката воля[3].

Първенството на свободната воля над благодатта обяснява и аскетичния етос на пелагианството. Добро и зло (грях) се вършат по свободна воля, която е неповредена от Първия грях – ето защо тъкмо в правилното насочване на свободната воля трябва да бъдат вложени усилията за спасение, а благодатта е онова, което ще последва честните дела. Ето защо пелагианството въобще не схваща греха като нещо задължително и неизменно присъстващо в човека. Тъкмо светиите, но също и децата, както видяхме, са свободни от грях[4] – в техните праведни уста думите "аз съм грешен" са изречени само от смирение (осъдено от 128-ми канон). По същия начин и в Господнята молитва праведникът моли прошка само от смирение (осъдено от 130-ти канон), а на други места с позоваването на греховете той измолва прошка не за себе си, а за другите (осъдено от 129-ти канон)

Случаят с кръщаване на младенци в спора между бл. Августин и Пелагий ни показва как промяната на фундаментални догматически положения в дебата неизбежно води към промяна в други сфери – например баптизмалните практики. Дебатът несъмнено оставя своя отпечатък в Западната средновековна теология, но и в светотайнствените, в частност баптизмалните практики на Западната, впоследствие Римокатолическата църква. За това свидетелстват и по-сетнешните спорове за Кръщението с реформаторите (анабаптисти, баптисти и пр.); свидетелство от този порядък е и отделянето на конфирмацията (Миропомазание и Евхаристия) от Кръщението на Запад[5].

От друга страна стои късноантичният проблем с формирането на правило и логика на баптизмалните (в широк смисъл) практики на приемане на отпаднали от лоното на Църквата (донатисти, новациани и др. разколници и еретици), която варира между приемане чрез покаяние, ново оглашение, ръковъзлагане, миропомазване и прекръщаване в зависимост от догматичните и други отстъпления[6]. В тези случаи, особено в случая с донатистите, водещият проблем е еклисиологичният, който се отнася до благодатните граници на Църквата [7]. Фокусът пада върху отношението между благодатта и личното достойнството, респ. свободнатата воля и действие на членовете, особено клириците, издигайки индивидуалния критерий за достойнство и лична харизма над онтологичната харизма на благодатта, което го сродява с пелагианството.

В този случай отново се изявява своеобразна доминация на свободно-волевото действие и достойнство над даруваната благодат – нещо, срещу което убедително се изправя бл. Августин, формулирайки разликата между действеност и действителност на тайнството, синтезирано в известния принцип на ex opere operato - “по силата на извършеното (действие)“[8]. (..)

^[1] De peccatorum meritis et remissione vel de baptizmo parvulorum - “За наказанието и отпускането на греховете, или за кръщението на младенците”, 3 книги (412 г.)

^[2] Сравни тезата на бл. Теодорет Кирски по-долу и аргументите на бл. Августин за кръщението „за опрощаване на грехове“.

^[3] Тъкмо с този пелагиански възглед спори бл. Августин в De gratia Christi et originale peccato - “За Христовата благодат и за първородния грях”, 2 книги (418 г.)

^[4] Опровергано от бл. Августин в De spiritu et littera – “За духа и буквата” (412 г.)

^[5] Постепенната поява на критерия за съзнателност при участие в тайнствата стои в определена връзка с пелагианската логика и смятаното за ненужно кръщение на младенци. Критерият за съзнателно участие се развива двустранно на Запад – в Римокатолическата конфирмация (Миропомазание и първо причастие на съзнателна възраст), но и в Реформацията чрез отричането на Кръщение и Евхаристия за децата, поради тяхната несъзнателност за тайнството.

^[6] Вж. повече по този въпрос у Каравълчев, В., „Приемането на инославни в лоното на Православието“ в: Християнство и култура, бр. 63 /2011 , с. 32-41.

^{[7] Срв. Стоядинов, М., „Евхаристийните граници на Църквата“ в: Теологикон, ΙΙΙ, 2014, с. 24-26.}

^[8] Този принцип ще се утвърди десет века по-късно на Запад в Контрареформацията (на Тридентския събор) като светотайнствен принцип, свързан с легалистичното понятие за „тайноизвършителна формула“, което битува и до днес дори и в някои среди на православната литургическа традиция. Обратно – пелагианската теза за недопустимост на Кръщение на младенци, заедно с идеята за смъртния Адам, ще бъдат възприети десет века по-късно от някои реформатори, превръщайки темата за младенческото Кръщение в основен вероизповеден маркер (напр. при баптисти и др.), заедно с индивидуализиращият пиетизъм.