Исторически предпоставки

Когато Константин Велики след победата си при Мулвийския мост на 28 октомври 312 г. става император на Запада^[1], той се изправя пред донатистката схизма, имаща сериозен резонанс върху състоянието на католичната Църква в Северна Африка. През 324 г., когато става единствен император, Константин се изправя пред проблема с арианите и мелетианите. И в двата случая той не се поколебава да прави прохристиянска политика. Като човек и способен император той разбира не само възвишеността на християнската религия, но и базираната на единството в Христа духовна, етична и социална мощ в нея. През 325 г. Антиохийският църковен събор прокламира: „Католичната Църква има едно тяло, въпреки че скиниите на събранията се намират на различни места“. Мислите на Константин са водени от идеите за единство и мир. Когато католичната Църква за каузата си се налага да се сближи с разцъфтялата елинистична култура и да възприеме от нея полезни жизнени елементи, тя успява да концентрира етични и социални сили из цялата икумена. От неуспялата Диоклецианова реформа Константин успява да извади негативни, но и позитивни заключения. Така той решава, че единството на Imperium Romanum трябва да почива на единството на католичната Христова църква, която би подсигурила духовно измерение за политическото единство. Неговото решение да поведе Imperium Romanum от толерантност към пълно признаване и сродяване с християнството в крайна сметка довежда до християнизиране на цялата икуменична римска държава. Окончателното свързване на елинизъм, християнство и римска държавност, съсредоточено в новооснованата християнска столица, е поначало дело на великия Константин, основател на Византийската империя.

Константиновата политика и основаването на Константинопол представляват повратна точка в световната история и в живота на християнството, но в най-голяма степен от тези решения е засегнат Изтокът. Именно държавата навлиза като важен нов фактор в историята на католичната Църква. Новите условия се пораждат в католичната Църква през ΙV в., позволяващи по-нататъшен исторически прогрес и развитие.^[2]

Нов център на църквите в Източната империя

След като е основана новата столица, нейният епископ автоматично получава специално място в църковната йерархия и неговото мнение по църковни въпроси започва да придобива значителна тежест. Историческите събития вече започват да привличат погледите на ортодоксалните християни от Изтока към новия църковен център на империята – нещо напълно естествено. Доколкото Константинопол става център на икуменична, глобална империя, естествено той става и център на глобалната, икуменичната Църква. Както съществуват две империи и две столици – Рим и Константинопол – по такъв начин съществуват и два църковни центъра. Обособяването на църковен център в Изтока е подготвено и постепенно е узряло в мисленето на жителите на източната част на империята, най-вече на тези в Константинопол. Василий Велики, пишейки до Евсевий Самосатски, нарича епископа на Рим „главен“ (κορυφαῖος) на Запада.^[3] Григорий Назиански, изнасяйки реч в Константинополска църква през 380 г. и обръщайки се към местните граждани, казва следното: „Вие, великият град, първите след първия (т.е. Рим), или пък дори не необходимо да се прави тази уговорка“.^[4] Йоан Златоуст, говорейки публично в Константинопол и допълвайки като че ли казаното от Григорий, към политическите аргументи прибавя църковните: „Градът на апостолите – Константинопол, прави това; градът, който е приел такъв пророк (т.е. ап. Андрей)“.^[5]

Йерусалимският презвитер Исихий, тълкувайки и развивайки казаното от Златоуст, като хвали ап. Андрей, го охарактеризира по следния красноречив начин: „Първочедото, първоположеният стълб на Църквата, Петър преди Петра, основа на основата, начало на началото“^[6].

Създаването на втори църковен център, намиращ се на Изток, вече не се намира в подготвителен етап, а е реален процес. Това става ясно от Постоянните събори в Константинопол.^[7] Пребиваващите в Константинопол епископи правят епископа му лоби на своите провинциални проблеми, изискват намеса от негова страна пред императора и се съветват с него по различни църковни въпроси. В онази епоха Постоянните събори (ἐνδημοῦσαι σύνοδοι), съсредоточени около епископа на столицата, на практика подготвят служението му за бъдещата вселенска роля.

Император Константин сам признава особената важност на Константинополския епископ. Когато повиква Арий от изгнание, бидейки явно подведен да мисли, че ересиархът е ортодоксален, той поканва епископ Александър Константинополски да приеме александрийския презвитер обратно в общение.

Геласий е запазил фрагмент от Константиново писмо до Александър: „Ако сте намерили, че те се противят на истинската и вечно жива апостолска вяра, изложена в Никея – защото са дали уверение пред нас, че мислят това – вземете предвид всички тях, моля ви!“^[8].

Множественото число на глаголните форми „сте намерили... вземете предвид всички тях“ позволява да се заключи, че Константин се обръща чрез Александър към група епископи, т.е. събора, събран около него. Императорът, от друга страна, е наясно, че Арий е бил отлъчен от Вселенски събор и че нито един православен епископ или група епископи не би влязъл в общение с него.

Мнението на Александър има особена тежест, в резултат на това бива въвлечен в тежка битка против претенциите на кръга около Евсевий, а той пък прави сериозни опити да принуди Александър да се оттегли.^[9]

Александър и епископите около него, въпросният събор т.е., изглежда, не са се съобразили при искането на Константин, нито са могли да направят нещо различно спрямо Евсевий и Теогнис Никейски. Последните двама, както е добре известно, приемат Никейското верую, но с особено мнение, като се противопоставят на термина „единосъщен“ (ὁμοούσιος). Те не подписват лично отлъчване за Арий и са изпратени от Константин в изгнание в Галия. Не е известно дали това е резултатът от съборна резолюция. Действията на Евсевий и Теогнис са такива, че те са отлъчени без следващ процес. Следователно тяхното твърдение, че са били осъдени „без изслушване“ (πρὸ κρίσεως), е несъстоятелно.^[10] Вероятно православните епископи са изложили пред Константин последователността в действията на въпросните двама епископи. А той е пристъпил към изпращането им в изгнание.^[11]

След призоваването на Арий въпросните двама епископи решават, че е дошъл подходящ момент да притиснат властите да ги поканят и тях. Написват „покайна книга“ (βιβλίον μετανοίας) и я отправят до „върховните епископи“ (κορυφαίοις τῶν ἐπισκόπων).^[12] Заточениците претендират, че обвинението им е било дело на „клеветници“, доколкото те са подписали Никейската вяра, но не и анатемосването (отлъчването) на Арий, като не са били убедени в неговата ерес. Те изповядват, че са били на събора съгласни – σύμψηφοι (т.е. гласували са заедно с останалите), следвайки решеното от православните епископи, но че са се надявали същите да покажат „човеколюбие“ (φιλανθρωπία) и да ги върнат от изгнание.

Изразът в писмото „ако вашият свети събор е убеден“ и твърдението на Евсевий Кесарийски в книгата му За живота на Константин, че императорът „за втори път свикваше (епископите) и пак им посредничеше“^[13], води до заключението, че императорът е свикал за втори път събор в Никея. Това мнение обаче произлиза от хипотези и няма положителни исторически свидетелства за него.^[14] Въпросните думи от За живота на Константин имат общ характер, т.е. липсва им конкретика. Въпросната „покайна книга“ е изпратена до епископите, които явно са взели участие в Никейския събор. Онези от тях, които резидират в Константинопол, биха изследвали въпроса на събор, но в крайна сметка волята на императора е решаваща.

Върналите се от заточение епископи в края на 328 г., насърчени от царското благоволение, „изтласкват“ ръкоположените „на техните места“ след отстраняването им нови епископи и завземат техните катедри.^[15]

Групата около Евсевий е достатъчно силна да наложи своята църковна политика. След анти-Атанасиевия събор в Тир през 335 г. и Константиновото остро писмо, изпратено да покани епископите, заседаващи в Тир, да се преместят в Константинопол, тези епископи се сбират на събор за разследване на случая с Маркел Анкирски.

Евсевиевиевият антураж е силно враждебен спрямо Маркел. Последният поддържал, че „Божият Син получил начало от Мария и че ще има край на царството Му“^[16]. Според Атанасий обаче той не бил съзнателно еретик.^[17] „В течение на разследването“ въпросният епископ се бил подхлъзнал към такива мнения, както той отбелязва. Въпреки това епископският събор, състоял се в Константинопол, го низвергва през 336 г.

Значението на Константинополската църква бързо нараства в онази епоха; това е времето малко преди нейният епископ да заеме водещо място в йерархията. Църковният историк Хермий Созомен между „най-важните престоли (тронове) на Александрия Египетска и Антиохия Сирийска“ включва и „царстващия град на Хелеспонт“.^[18] Тази особена важност е засвидетелствана както с ожесточената борба за заемането на катедрата между православни и ариани при избора на наследник на Александър Константинополски, така и от мнозина йерарси и митрополити, за които ще стане въпрос и които не се поколебават да напуснат отдалечени от столицата катедри, за да заемат тази на Константинопол.^[19]  (...)

^[1] На западната част на Римската импрерия (Б.р.)

^[2] Γ. Κονιδάρη, Ἡ διαμόρφωσις τῆς Καθολικῆς Ἐκκλησίας, μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ ε΄αἰῶνος, 52-53;H. G. Opitz, Athanasius Werke III, 1. Urkunden zur Geschichte des Arianischen Streits, 36; G. Ostrogorsky, Geschichte des Byzantinische Staates, 22; Ed. Schwatrz, Kaiser Konstantin und die christliche Kirche, 1-10;Δ. Ζακυθηνοῦ, Βαζάντιον, 29 сл.

^[3] Ἐπιστολή 239(изпратено през 376 г.). [Оттук е съвременното популярно наименование на предстоятелите на поместни църкви – „глава“, въпреки че то от богословска гледна точка е проблемно, защото Глава на Църквата е само Христос. Все пак то има в основата си този начин на изразяване по адрес на най-важните епископи в империята. Б.пр.].

^[4] ΛόγοςΛΣΤ΄(36), 12 (PG 36, 280), произнесено през 380 г.

^[5] Ὁμιλία πρὸς τοὺς καταλείψαντας τὴν ἐκκλησίαν (PG 56, 264).

^[6] Въпросът за апостолското основаване на църквата в Константинопол е дискутиран пространно и в детайли от Генадий, митрополит на Йераполис и Тира, Ἱστορία τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου, сс. 12-22. Авторът смята, че преданието, споменато от Евсевий, едва ли е погрешно. Според него св. ап. Андрей е проповядвал по европейските брегове на Черно море, а според митрополит Генадий със сигурност Византион не може да бъде изключен от този район. Той вярва, че църквата на градчето Византион е основана от Господен апостол, както е изтъквано от византийците (жителите на града) още преди управлението на Константин. Той изрежда неопровержими исторически свидетелства от Златоуст до съвременни историци и дори от латински писатели, които потвърждават дългата традиция, разглеждаща св. ап. Андрей първозвани като основател на Византийската църква. Тази традиция не изглежда да е поставена под добре аргументирано съмнение от Фр. Дворник в неговата книга The Idea of Apostolicity in Byzantium and the Legend of the Apostle Andrew. Римокатолическият изследовател смята, че е възможно тази традиция да отива назад към времето на Константин, но не се поколебава да отхвърли нейната автентичност. Срв. V. Stavrides, “Prerogatives of the Byzantine Patriarchate”, Orientalia Christiana Analecta 101 (1968), 42-43.

^[7] Отделно от годишните провинциални събори, се появяват т.нар. „Постоянни събори“ (Ἐνδημοῦσαι Σύνοδοι). В Антиохия такива се появяват по времето на арианските спорове през IV в. Постоянен събор е споменат като функциониращ по времето, когато св. Атанасий, дали преди 340, или ок. 346 г., трябвало да ръкоположи Фрументий, епископ на Абисиния: „Атанасий, като събра постоянно заседаващите свещеници, посъветва се с тях по въпроса“ (Σωζομένου, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 2, 4, 10). Събор от такъв вид имало със сигурност и на други места, но Постоянният събор в Константинопол получава особена важност. След посвещаването на новата столица Константинопол Постоянният й събор е споменат за първи път като функциониращ през 336 г. През същата година Павел е ръкоположен за епископ на Константинопол от епископи, заседаващи постоянно (ἐνδημούντων) в града (пак там, 3, 3, 2). Маркел Анкирски бива низвергнат от „епископи, присъстващи в Константинопол“ и вместо него бива избран Василий (пак там, 1, 36, 7-8). Когато Теодосий Велики влиза в Константинопол през 380 г., той приема в дворците си делегация в израз на почит от „резидиращите в града епископи“ (пак там, 7, 6, 4). На Халкидонския събор (451) Анатолий Константинополски споменава постоянен събор: „Дълготраен обичай, подаден свише, е свързал светейшите епископи, заседаващи постоянно във великоименния град, всеки път когато има случай да се събират за възникващите църковни въпроси, да ги уреждат и да удостояват с отговор питащите“ (J. D. Mansi, цит. съч., 7, 92). Постоянните събори в Константинопол се събират всеки път, когато се явява необходимост, и архиереите, които случайно пребивават в града, взимат участие в тях. Става дума за „пребиваващите, резидиращите в града“ (ἐνδημοῦντες), както тогава се казвало. От тях именно произлиза и наименованието на събора − ἐνδημοῦσα, т.е. буквално „събор на резидиращите“. В тях участват и архиереи от други автокефални църкви на Изтока, които по онова време пребивават в столицата. Така че авторитетът им обладава по-широко значение. Когато другите патриаршии на Изток преминават под владението на арабите (632–661), спират техните постоянни и официални контакти с Константинополската патриаршия. От тогава насетне само епископите от Константинополската патриаршия обикновено взимат участие в Постоянните събори в града (Β. Στεφανίδου, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 301 и 182; J. Hajjar, Le Synode Permanent, 21-31).

^[8] Намира се у Ceriani, Monumenta sacra, t. 1, 145. Автентичността на този фрагмент е несъмнена, тъй като е адресиран до Александър, епископ на Александрия. Loeshke го смята за оригинален, но Duchesne вярва, че е първоначално писмото е било надписано „до епископ Александър“ и че неговото положение в колекцията изключва възможността да е било отправено до предшественика на Атанасий (Histoire ancienne de l’Eglise, vol. II, 183, бел. 2).

^[9] Σωκράτους, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 1, 37: „Александър беше въвлечен в много тежка битка и особено го застрашаваше Евсевий Никомидийски“.

^[10] Вж. Σωκράτους, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 1,14.

^[11] Според Β. Στεφανίδου, «Ἡ ἐκ δευτέρου, τῷ 327, σύγκλησις τῆς ἐν Νικαίᾳ Α΄Οἰκουμενικῆς Συνὀδου 325», в Ἐπετηρὶς Βυζαντινῶν Σπουδῶν, VI (1929), 45-53, постоянен събор в Никомидия „изглежда се е състоял“, за да низвергне двамината епископи. Срв. Π. Πολάκη, Ἱστορικαὶ προϋποθέσεις τοῦ πρωτείου τοῦ ἐπισκόπου Κωνσταντινουπόλεως, 56, бел. 2.

^[12] Σωκράτους, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 1, 13. Според Созомен обаче (Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 2, 16) просто „до епископите“ (τοῖς ἐπισκόποις). За автентичността на въпросната „книга“ има определени съмнения в науката. Срв. Β. Στεφανίδου, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία. 165.

^[13] Εὐσεβίου, Εἰς τὸν βίον Κωνσταντίνου, 3, 23.

^[14] Π. Πολάκη, Ἱστορικαὶ προϋποθέσεις, 56.

^[15] Σωκράτους, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία 1, 14 и 23; Σωζομένους, Ἐκκλ. Ἱστορία, 2, 16.

^[16] Σωζομένους, ἘκκλησιαστικὴἹστορία,2, 33; Σωκράτους, Ἐκκλ. Ἱστορία1, 36.

^[17] Ἀθανασίου, Ἀπολογητικὸςκατὰἀρειανῶν 47 (PG 25, 32).

^[18] Σωζομένους, ἘκκλησιαστικὴἹστορία, 3, 7.

^[19]  Вж. R. Janin, “La formation du Patriarcat Oecuménique de Constantinople”, Echos d’Orient 13 (1910), 136-138.