Тази статия представлява „изплащане“ на малка част от дълга, който чувствам пред приснопаметния мой учител, дълбоко повилиял на богословското ми мислене и който, за съжаление, не е много познат в Гърция, защото не са преведени и не са четени неговите трудове. Списание „Синакси“ действително служи на православното богословие в нашата страна с това, че ни дава възможност да почетем и тук делото на о. Флоровски. Може би това ще се превърне в начало на едно по-сериозно и задълбочено изучаване на делото на този велик православен богослов на нашето време. Защото е наистина печално да гледа човек как други руски богослови от нашия век са повлияли по-дълбоко на нашите съвременници гърци и оставят своята следа върху съвременната православна мисъл, докато приносът на Флоровски остава почти непознат.

Цел на тази статия е да се покаже в кои пунктове влиянието на Флоровски би трябвало да бъде най-голямо и би трябвало да замени влиянието, което упражняваха другите руски богослови. Това не означава подценяване на приноса на другите, а показва нещо особено важно, особено за нас, гърците. Отец Флоровски разбра гръцките отци като гърци в по-голяма степен, отколкото ги възприемаха по този начин останалите руски богослови. В тази констатация не се крие някаква тенденция на шовинизъм. Не става дума за въпрос на национална значимост, а за една житейска позиция, която особено приляга на гърците и която превръща православието в плът от плътта ни. Изучавайки гръцките отци по един начин, който отсъства у останалите руски богослови, отец Флоровски беше схванал този нам присъщ начин на преживяване на православието.

Но значимостта на приноса на о. Флоровски не се ограничава с нас, гърците. Той е най-вселенският учител, който православното богословие роди през нашия век. Две са главните причини за това. Първата е чисто външна. Така се случи – ако това наистина е проста случайност, а не част от един план на Божия промисъл – той да живее и да учи на Запад и да бъде един от пионерите на икуменическото движение.[1] Познаваше отлично европейските езици и западната философия и никога не пишеше, без преди това да вземе предвид значението, което биха имали думите му за западния човек. Беше дълбоко православен, но винаги се обръщаше с разбиране, а не с проповедническо полемично противопоставяне към хората на Запад. Това външно обстоятелство, което възникнало главно поради отказа на съвременните нему гръцки богослови да го направят част от гръцкото академично семейство (тогавашните преподаватели в Богословския факултет на Атинския университет отхвърлили предложението на Аливизатос и на Конидарис да го поканят за преподавател в техния факултет), принудило Флоровски да остане завинаги на Запад. Така до края той остана „вселенски“ в основанията на своята богословска мисловност.

Но вселенскостта на богословието на Флоровски не беше само конюнктурна и външна. Корените й бяха толкова дълбоки, че се отъждествяваха със самото му богословие. Своята вселенскост Флоровски черпеше от убеждението си, че гръцките Отци на Църквата са били винаги актуални и са неразделна част от онова, което наричаме „християнство“ както в източната му, така и в западната му форма. Както позицията, така и съдържанието на мисленето на гръцките отци са били за о. Флоровски с толкова голяма широта, та да не бъдат чужди на търсенията на западните човеци. Както ще видим по-подробно нататък, о. Флоровски не споделяше затвърдилото се от епохата на неговите съотечественици славянофилите остро противопоставяне между източно и западно християнство, а винаги защитаваше, че нито Западът може да живее без Изтока, нито пък Изтокът може да бъде наистина католичен без Запада – нещо, което толкова лесно се забравя днес. Тази своя позиция приснопаметният изтъкнат богослов черпеше от гръцките Отци на Църквата, които никога не копираше буквално, а се опитваше винаги да схване техния пулс и тяхното послание. Затова и главната цел на богословието според него беше „неопатристичният синтез“, който означава, както ще видим, едно най-дълбоко търсене на екзистенциалния смисъл на светоотеческото богословие и негов синтез, който изисква извънредни творчески способности и синтетично дарование. В тази вселенска и неопатристична мисия на православното богословие о. Флоровски постави само първите начала и основите. Не я е развил самият той, защото животът на един-единствен човек не е достатъчен никога за една такава задача. Но той постави правилно и ясно основите. Ние, по-младите от него, трябва да строим върху тях, след като първо опознаем добре и оценим това завещание – нещо, което не е лесно в съвременното богословско смешение, което царува в нашата страна, където сериозната богословска мисъл клони да бъде заменена от богословски лозунги и благочестиво празнословие. Така бихме могли да градим върху тези основи със сериозен и творчески труд, а не подражателски и копирайки, като направим няколко крачки напред спрямо онова, което успя да изрече приснопаметният учител – с внимание и с увереността, че основните начала, които той постави, остават винаги валидни и почитани.

Но кои са основните начала, които положи мисленето на о. Флоровски и какво е тяхното значение? Онова, което следва в настоящото изложение, е един опит да се изложат резюмирано основополагащите начала, които изграждат особения, отличаващ го от съвременниците му принос на о. Флоровски в богословието. Това излагане на позициите на Флоровски трябва да бъде съпроводено с обсъждане на тяхното значение, защото само така може да се осъществи един действително неопатристичен (каквото беше желанието на Флоровски), а не просто патристичен синтез. Т.е. нещо много по-дълбоко и творческо от едно просто копиране на Отците.

Началата, поставени от о. Флоровски, тук ще подредим по определени общи теми. Една голяма тема, която съставлява особен принос на о. Флоровски, е това, което бихме нарекли „християнизиран елинизъм“ и което съдържа основно проблема за свободата. Отец Флоровски започна и формира изначално цялото си мислене в една битка с проблемите, поставени от западната философия от епохата на Кант и главно на Хегел. Битка със западния рационализъм, който водеше било до някакъв мистицизъм, привеждащ човека и света в позитивна връзка с Бога въз основа на дадени закони като вечния дух или религиозността на човешката природа, било до разглеждането на историята като движение отвътре навън към добър край по модела на природната еволюция (утопия или хилиазъм). В опита си да формулира първата си философска позиция спрямо тази философия Флоровски бил подпомогнат от тезите, които по онова време защитавал Шарл Ренувие[2] (починал през 1903) чрез списанието La Critique. Защитаваните от Ренувие позиции в това списание повлияли или по-скоро съвпаднали с това, което търсел о. Флоровски, защото в тях била разгръщана свободата във всяка област на съществуването, противодействайки мощно на латентното влияние в западната философия на Августиновата и Калвинова вяра в божествената благодат, която безпрепятствено и без участието на човешката свобода направлява историята. Това философско начало у Флоровски – а трябва да отбележим, че той е започнал като философ и след това се е запознал с Отците и с историята – това философско начало и тази първа негова позиция са оставили своя отпечатък окончателно върху целия му път като изследовател на патристичната мисъл. Започвайки като философ, Флоровски открил у гръцките Отци пълно потвърждение на принципа, че свободата е ключът не само към историята, но и към онтологията. Т.е. тя е ключ към всеки опит за тълкуване и разбиране на действителността и на истината. В най-общи черти това се е случило по следния начин. (...)

[1] Той беше един от основоположниците на Световния съвет на църквите (Амстердам, 1949) и сред най-значимите фактори в отдела „Вяра и ред“ на същия съвет. Бореше се, винаги отвътре, за влияние на православното богословие върху икуменическото движение, настоявайки главно на това, коетонаричаше „икуменизъм във времето“, в противовес на „икуменизма в пространството“, който прокарваха протестантите.

[2]Charles Renouvier, Esquisse d’une classification systématique des doctrines philosophiques. Paris 1885–86. Ренувие поставял постоянно под съмнение немския идеализъм, както и всякакъв детерминизъм (природен или исторически) и отстоявал значението на свободата и на лицето в историята. Флоровски адаптирал тези две фундаментални категории в едно христоцентрично тълкуване на историята, което отсъствало у Ренувие. Вж. най-вече съчинението му: „The Predicament of the Christian Historian“, в: Religion and Culture: Essays in Honor of Paul Tillich, ed. By W. Leibrech, New York 1959.