(продължение от бр. 162)          

Вторият вселенски събор в Константинопол

През 381 г. в Константинопол се събира Вторият вселенски събор. Историкът Сократ Схоластик разказва, че Теодосий свиква събор на епископи, изповядващи същото като неговото схващане за ортодоксия. Целта му била да консолидира никейската вяра, да защити църковната позиция против ереста на духоборците и да избере Константинополски епископ. Един от първите пристигнали бил Мелетий, оглавяващ 70 епископи от диоцеза Ориент. Новият епископ на Кесария кападокийска пристигнал заедно с двамата братя на св. Василий Велики. Следвали неговите приятели Амфилохий Иконийски и Оптим, епископ на Антиохия писидийска, Кирил Йерусалимски заедно с палестинските епископи и накрая 50 епископи от Южна Мала Азия, Ликия, Пафилия, Писидия и Ликаония. Египтяните и тези от източен Илирик пристигнали по-късно. Павлин не дошъл изобщо, както и намиращите се в общение с него Диодор Тарсийски и Епифаний Константийски (Кипърски).^[1]

В началото на събора председателствал Мелетий, но след като предал внезапно Богу дух, епископите избрали св. Григорий Назиански, който по-рано от същия събор бил преместен от катедрата на Сисима на Константинополската. Както преместването му в Константинопол, така и председателството над събора станало обект на остра критика от страна на епископите, водени от Тимотей Александрийски (брат и наследник на Петър Александрийски), който бил пристигнал междувременно. Към него се присъединяват и епископите от Източен Илирик, водени от Асхолий или Ахолий Солунски.^[2] Тимотей и египетските епископи въвлекли Константинополския епископ в спор относно позицията на столичната катедра, като подкрепяли Максим Киник. Те поддържали мнението, че Григориевото преместване в Константинопол е неканонично. Епископите от Илирик също пристигнали „по природа мрачни и груби“, за да застанат против Григорий. Неговата реакция била недвусмислена. Той бил изтъкнат учен и дълбоко посветен християнин, който бива описван от съвременниците си като много по-стойностен от останалите участници на събора. Веднага щом разбрал, че противниците му „заговорничат“ против него и се опитват да го изпратят в изгнание, той се оттеглил от катедрата и напуснал града въпреки връзката, която е изградил по време на лидерството си над православните в града. Оттеглянето на св. Григорий било отмъщението на Тимотей за унижението, преживяно преди това от брат му Петър.

След като кападокиецът се оттеглил, съборът избира нов епископ на столицата и по предложение на Диодор Тарсийски те избрали още некръстения сенатор Нектарий. Той бил ръкоположен от Тимотей Александрийски, действащ по силата на капацитета си на пръв епископ на Изтока и от св. Кририл Йерусалимски.^[3] Въдворяването на Нектарий в „царската епископия“ има вселенски, имперски характер. Вселенският събор го избрал и го ръкоположил в присъствието на император Теодосий и на целия клир, както и пред погледите на целия град.^[4] Официалният характер на въдворяването е подчертан от епископите в писмо, което те отправят до папа Дамас, написано, когато се събрали на следващата 382 г. В противоположност на описанието на избора на Флавиан, наследника на Мелетий, писмото само заявява, че Нектарий е бил избран от епископите от провинцията и диоцеза на Оринет, и че изборът и ръкоположението му е прието всеобщо от събора (τὸ τῆς συνόδου κοινόν), който се събрал пак през 382 г. и единодушно потвърдил случилото се. Съборът продължил своята работа под предстоятелството на Нектарий. Според писмото, адресирано от епископите до Теодосий, те: а) са обновили съгласието помежду си; б) са провъзгласили в „кратки определения“, потвърждавайки Никейската вяра и отлъчвайки „възправилите се против нея ереси“, и в) са въвели канони в полза на по-пълно уреждане главните случаи на църковното устройство, което и по-рано е било обект на дейността на епископски събори като този в Никея (325), в Антиохия (дали през 329 или през 341 г.). Антиохийският събор също е преразгледал или допълнил по някакъв начин правила, вече съществуващи от Никея.^[5]

Каноническа дейност на събора

От тези канони вторият и третият представляват особен интерес. Втори канон окончателно фиксира църковните области по секуларните диоцези и на тази база въвежда нов порядък в йерархичната система на църковните юрисдикции и на тяхната организация в едната католична Църква. Той казва следното: „Епископите над [ниво] на диоцез^[6] да не навлизат в църкви извън пределите на провинциите си и да не смесват църквите, а съгласно каноните, Александрийският епископ да управлява само работите в Египет; а пък източните епископи да управляват само Изтока, като запазват прерогативите (старшинството), признати за Антиохийската църква от никейските канони; също така епископите на Асийския диоцез да се разпореждат само в Асия; понтийските епископи – само в Понт, и тракийските само в Тракия да уреждат. Без да са поканени, епископи да не преминават пределите на своя диоцез за ръкоположение или за някоя друга църковна дейност. А при спазване на горните правила за църковните диоцези очевидно е, че делата на всяка провинция ще се ръководят от събора на същата провинция, както е определено в Никея. Църквите обаче, които се намират между варварските Божии народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците“^[7].

Този канон трябва да се гледа като продукт на църковните неразбории, предизвикани от арианските спорове, Мелетиевата схизма и широко разпространената практика епископи да се бъркат в дела извън техните юрисдикции. Александрийските епископи често са пример за най-лошите практики в това отношение. Те се набъркват често в делата не само на Антиохийската църква, но и в самата столица, където след смъртта на Валенс Александрийският епископ успява да извоюва за себе си позицията на надзорник (ἐπίτροπος) на епископската катедра на Константинопол.^[8] Това, разбира се, провокира сериозни брожения сред клира и миряните на Изтока.

Може да се предполага с голяма вероятност, че именно горчивината и неодобрението от действията на амбициозните александрийски църковници са накарали отците на събора в Константинопол да съставят и гласуват въпросните два канона – втори и трети. Във 2-ри канон те възпират противоканоничното навлизане в други диоцези, а в 3-ти канон те отхвърлят възможността Александрийският епископ да заема първенстващо място на Изток. Те също признават епископа на Константинопол като обладаващ прерогатив или старшинство по чест, доколкото Константинопол е новият Рим, новата столица.^[9]

Въпреки че 2-ри канон е насочен директно и без съмнение против Александрийския епископ, за да не се меси в други диоцези, правилото със сигурност е имало и по-широко значение. По тази причина то подсигурява положително свидетелство за йерархическата организация на Църквата през периода^[10], както ще видим по-долу.

Под влиянието на император Константин Никейският събор се занимава, както видяхме, с новия порядък в църковните дела и започва да усвоява в църковната организация йерархическата структура на управителната система на Римската империя, инициирана от Диоклециан през 297 г. Епископите на този събор установяват „древните обичаи“ (τὰ ἀρχαῖα ἔθη) като ръководен принцип за това приспособяване. В канони 4, 5, 6 и 7 съборът защитава прерогативите на митрополитите в техните провинции и признава особените права и привилегии на определени епископски катедри, отреждайки според древна традиция порядъка по чест (ἀκολουθία τῆς τιμῆς) на епископа на Елия (Йерусалим).^[11] Така според Müller освен „патриаршеския“ чин, който дотогава преобладава при автономията на епископите на провинциалните столици (митрополитите), бива въведена нова „политико-географска“ система, която същностно ограничава предишната, но не я премахва напълно.^[12]

Животът обаче не спира и църковният живот, който следва естествения, се развива постоянно. Същностите му елементи остават постоянни, но формите и способите да отговори на контекста се налага да се променят, за да се отговори на изискванията на живота. Нови нужди и проблеми възникват сами по себе си във всяка област на църковния живот.

Именно тези нови нужди, изглежда, има предвид Съборът в Антиохия, който се оказва принуден да доработи и допълни в някаква степен провинциалната система, зададена от Никейския събор. Епископите на събора утвърждават неговите законодателни актове (вж. канони 9, 11, 12, 14, 15, 22 и други), които, от една страна, по-ясно и по-точно определят мястото и правата на митрополита, а от друга, засвидетелстват недостатъчността на провинциалния събор и затова въвеждат новата институция на „Великия (Големия) събор“, на който присъстват епископите на близко намиращите се провинции.^[13]

Църковният административен порядък е хвърлен в хаос и объркване от комбинация от обстоятелства. Това са възникналите ариански спорове, Мелетиевата схизма, както и намесата на Константиновите наследници в църковните дела. Те периодично го правели, докато прерогативите на митрополитите и на провинциалните събори (синоди) не биват отменени. Фактори за нестабилност били също и своеволните ръкоположения на епископи в райони извън юрисдикцията на ръкополагащите, както и неканонични дейности не само на епископи на големите църковни тронове, но и дори на обикновени епископи.

Отците на Втория вселенски събор в Константинопол (381), като имали предвид тази канонична несигурност и много случаи, в които каноничният порядък бил нарушен, съставили своя 2-ри канон^[14] с цел да запазят съгласието и дисциплината. Това действие най-накрая установило, че църковните райони трябва да бъдат адаптирани към светските диоцези, така че да станат идентични с тях. Църквата на Изтока бива разделена на пет диоцеза или големи географски райони: Понт, Тракия, Асия, Ориент и Египет. Тези диоцези били поставени над провинциите. Съборът е споменат в организацията на системата и е постановено, че епископите от всеки диоцез не бива да се намесват в делата на други диоцези, нито да извършват хиротонии (ръкоположения) извън своите собствени диоцези без съответната авторизация, овластяване с документ. Точно затова канонът установява църковните групи на епископиите, кореспондиращи на светските, политическите диоцези. Какво все пак е съдържанието или величината на тези църковни групи или диоцези (διοικήσεις)? (...)

^[1] Съхранени са на гръцки език четири каталози с епископи, участвали на Втория вселенски събор (C. Turner, “Canons attributed to the Council of Constantinople, A.D. 381, together with names of the bishops, from two Patmos MSS’, Journal of Theological Studies 15 (1913-1914), 168-170). На латински има един каталог (J.P. Mansi, Conciliorum oecumenicorum nova et amlissima collection, t. 3, 568), на сирийски един (Schultess, SyrischeKanones в Abhandlungen, Göttingen 1908, 113-116). Друга сирийска интерполирана версия се намира в хрониката на монофизита Михаил Сириец (J.-B. Chabot, Chronique de Michele le Syrien (1166-1199), t. I, 8-9). Срв. Π. Πολάκη, цит. съч., 78-79.

^[2] Източен Илирик временно е прехвърлен в политическо отношение към Изтока (379), но в църковно отношение си остава морално зависим от Рим. Вж. Γ. Κονιδάρη, Γενικὴ Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία, 296.

^[3]V. Monachino, цит. съч., 267.

^[4]Θεοδωρήτου, ἘκκλησιαστικὴἹστορία, 5, 9.

^[5]J. Hajjar, Le Synode Permanent, 33.

^[6] Става дума за епископи на провинции (ἐπαρχίαι), т.е. тези, които са свръх равнището на диоцез (ὑπὲρ διοίκησιν). Б.пр.

^[7] Γ. Ραλλή-Μ. Ποτλή, Σύνταγμα Ἱερῶν Κανόνων, τ. 2, 170-171.

^[8]Вж. Ad. Ritter, Das Konzil von Konstantinople und sein Symbol, 99,бел. 171 .

^[9] Антиалександрийското естество на тези два канона води някои историци като Ad. Ritter (цит. съч., 96) до това да мислят, че са формулирани в съгласие с императора, преди епископите от Македония и Египет да пристигнат в Константинопол, и че са подписани и поднесени на императора заедно с останалите решения на събора на 9 юли 381 г. Тимотей Александрийски и Ахолий Солунски, както и епископите, които ги съпровождат, се оказали по този начин пред свършен факт и били задължени да приемат постановеното. Ако бяха формулирани в края на работата на събора в присъствието на египетските и македонските епископи, щяха да предизвикат такава реакция, че тези епископи със сигурност щяха да се оттеглят от заседанията на събора. Други изследователи обаче като V. Monachino (цит. съч., 267) вярват, че Тимотий Александрийски трябва да е напуснал Константинопол, преди отците да приемат каноните, защото твърде невероятно той и свитата му да са позволили 2-ри и 3-ти канон въобще да минат през обсъждане, имайки предвид, че са насочени изцяло против тях.

^[10] Вж. A. Ritter, цит. съч., 96; Β. Φειδᾶς, Προϋποθέσεις διαμορφώσεως, 148-149.

^[11]Γ. Ραλλής-Μ. Ποτλής, Σύνταγμα Ἱερῶν Κανόνων, τ. 2, 131-132.

^[12]K. Müller, Kirchengeschichte, Bd. 2, 556; Ad. Ritter, цит. съч., 87.

^[13] Какъв е смисълът и величината на функциониране на този събор? Дали става дума наистина за нова институция? Трудно е да се определи, но едно нещо е сигурно – че никога по-рано не се е появявал в съборните канони. Става ли дума тук за юрисдикция на Вселенски събор? Със сигурност, не. Причината е, че Вселенският събор от същото време има своя собствена характеристика. Дали не става дума отново за диоцезен събор? С други думи – събор на по-висше от провинцията административно тяло? Някои автори, като Ad. Ritter (DasKonzilvonKonstantinopleundseinSymbol, p. 90), казват „не“, и вярват, че този тип събор не бил все още установен като напълно дефинирана институция. Други, като J. Hajjar (Le Synode Permanent, с. 35), вярват, че става дума за вид събор, който често бива свикван през епохата на арианските спорове по инициатива на императорския двор, и че епископите, изтъкнати с морален авторитет от всички църковни провинции на Изтока и Запада, бивали поканени да вземат участие в него (пак там, 34-35).

^[14] Този канон очевидно се намира в тясна връзка и съзвучие с канони 14 и 13 на Апостолите, 6, 7, и 15 на събора в Никея и с 13 и 22 канони на Антиохийския събор. Както светите апостоли постановяват: „Не е позволено на епископ да прескача в друга парикия (παροικοία)“, отците на събора в Никея определят, че „древните обичаи трябва да надделеят“ и „всеки трон трябва да администрира принадлежащите му провинции“. Отците на Антиохийския събор пък казват: „никой епископ не бива да дръзва да преминава от една провинция в друга“. Според византийския канонист Зонарас този Константинополски канон „постановява, че никой епископ не бива да отива отвъд диоцеза си, т.е. извън провинцията, която се отнася към него, да навлиза в извънтериториални църкви, т.е. онези, които лежат извън определения му район“ (Γ. Ραλλή-Μ. Ποτλή, Σύνταγμα Ἱερῶν Κανόνων, τ. 2, 170).