Сега ще размишляваме за човека. В тази сфера има толкова много философски проблеми, че тук не можем дори само да ги споменем. Затова нашето размишление ще се отнесе по необходимост към само няколко от тях. Преди всичко ние – заедно с големите мислители от миналото и от нашето собствено време – ще поставим въпроса: Що е човекът? Какво съм аз всъщност?

Най-добре ще е, ако и тук, както винаги, започнем с установяването на онези свойства на човека, които не подлежат на никакво съмнение. Те биха могли да се подведат под две главни рубрики: човекът е, първо, животно и второ, той е странно, съвсем своеобразно животно.

Той е следователно преди всичко животно и притежава всички белези на животното. Той е организъм, притежава сетивни органи, расте, храни се и се движи, има мощни нагони, каквито са нагоните за самосъхранение и за борба, сексуалният нагон и още други, също като останалите животни. Сравним ли човека с висшите животни, виждаме, че той съвсем сигурно образува един вид сред останалите животински видове. Наистина, поетите често са възхвалявали с чудесен език човешките чувства. Аз познавам обаче няколко кучета, чиито чувства, както ми се струва, са много по-красиви и дълбоки, отколкото са при някои човеци. Може би е неприятно, но трябва да се признае, че принадлежим на същото семейство, че например кучетата или кравите са нещо като наши по-младши братя и сестри. Затова нямаме нужда да посягаме към учените теории за развитието, според които човекът – наистина, не от някаква маймуна, както се казва най-често – все пак произхожда от животно. Че е животно, е очевидно и без онази учена зоология.

Човекът е обаче забележително животно. Той има по себе си много неща, които или изобщо не намираме при другите животни, или откриваме само бледи следи от тях. Първото, което се забелязва тук, е, че от биологическа гледна точка човекът всъщност не би имал изобщо никакво право да се налага по такъв начин над целия животински свят, така да го владее и като най-грамадния паразит в природата, да извлича печалба от него, както го прави в действителност. Той е едно сбъркано животно. Слаби очи, почти никакво достойно за споменаване обоняние, малоценен слух, това са сигурни негови белези. От природни оръжия, например копита, е лишен почти изцяло. Силата му е незначителна. Нито може да тича, нито да плува бързо. На това отгоре е гол и много по-лесно, отколкото другите животни, умира от студ, жега и подобни. Биологически гледано, той не би имал право на съществуване. Той трябваше отдавна да е изчезнал като толкова много други несполучили животински видове.

И все пак е станало съвсем иначе. Човекът е господарят на природата. Той просто е изтребил дълъг ред опасни животни; други видове е взел в плен и ги е превърнал в домашни роби. Променил е облика на планетата. Достатъчно е да се погледне от самолет или от някоя планина към земната повърхност, за да се види как много той преобръща и променя всичко. Сега започва да се отправя към външния свят, извън Земята. И дума не може да става за измиране на човешкия вид. Страхове идват по-скоро от това, че става твърде многоброен.

Как е възможно такова нещо? Всички знаем отговора: чрез разума. Човекът, колкото и да е слаб, притежава едно страховито оръжие: своята интелигентност. Той е несравнимо по-интелигентен от всяко животно, дори от най-висшето след него. Наистина, откриваме определена интелигентност и при маймуните, котките и слоновете. Но това са дреболии в сравнение с онова, което се притежава от човека, дори от най-простия човек. Така се обяснява неговият успех на Земята.

Това е обаче прибързан и повърхностен отговор. Човекът, изглежда, има не само повече интелигентност от другите животни, но и друг вид интелигентност, или както и там да го наричаме. Тя се проявява в това, че той – и само той – проявява ред съвършено особени свойства. Сред най-видимите от тях са следните пет: техниката, традицията, напредъкът, способността да се мисли съвършено различно отколкото други животни и най-накрай – рефлексията.

Първо – техниката. Тя се състои по същество в това, че човекът се ползва от определени инструменти, произведени от самия него. И разни други животни правят нещо подобно – една маймуна например с удоволствие би ползвала някаква тояга. Но осъзнаващото целта производство на инструменти в хода на дълга, усилна работа е типично човешко.

Техниката обаче е далеч не единственото особено при човека. Тя никога не би могла да се развие, ако същевременно човекът не би бил социално същество, и то социално в един съвсем особен смисъл на думата. Ние, разбира се, познаваме и други социални животни – термитите и мравките например притежават направо чудесна социална организация. Човекът е обаче социален по начин, различен от техния. Той израства в обществото чрез традицията. Тя не му е вродена, няма нищо общо с инстинктите му – той я научава. И може да я научава затова, защото човекът – и само той – притежава един във висша степен сложен език. Даже само традицията би била достатъчна за рязкото различаване на човека от всички останали животни.

Благодарение на традицията човекът е напредничав. Той научава все повече и повече. И се учи не само един-единствен индивид, защото това се среща и при другите животни – човечеството, обществото е това, което се учи. Човекът е откривател. Докато останалите животни предават от поколение на поколение знанието си константно, при нас всяко поколение знае повече – или поне би могло да знае повече – от предходното. А често и в рамките на едно-единствено поколение се стига до огромни нововъведения. Видяхме такова нещо в хода на собствения си живот например. Още по-забележително е, че този прогрес, както изглежда, има твърде слаба връзка с биологическото развитие. Биологически нямаме почти никакви различия от древните гърци, но знаем несравнимо повече от тях.

Доколкото може да се види обаче, всичко това – техниката, традицията и прогресът – е зависимо от нещо четвърто, а именно от особената способност, притежавана от човека, да се мисли различно от останалите животни. Това друго-битие на мисленето му не е лесно да се обобщи в някаква кратка формула, защото е твърде многостранно. Така например човекът е способен на абстрахиране: докато другите животни мислят с оглед на отделното, на конкретното, човекът е способен да мисли общо. На това той дължи тъкмо най-големите постижения на своята техника; нека споменем дори само математиката – най-важния инструмент на науката. Абстрахирането се насочва обаче не само към общото. То се насочва и към идеални предмети като числа и ценности. С това сигурно е свързано, че човекът изглежда притежава съвършено уникална независимост от владеещия цялото животинско царство закон на биологическата целесъобразност. Ще спомена само два много ярки белега на тази независимост: науката и религията. Онова, което животното познава, е винаги обвързано с цел; то вижда и разбира само това, което е полезно за него или за неговия вид. Неговото мислене е изцяло практично. Иначе е при човека. Той изследва и предмети, които изобщо не могат да имат някаква практическа цел – само заради знанието. Той има способността за обективна наука и действително я е изградил.

Навярно още по-чудновата е неговата религия. Като видим, че по южното крайбрежие на Средиземно море, където тъкмо виненото грозде би виряло твърде добре, то се отглежда съвсем малко, защото там живеят мюсюлмани, а напротив, при несравнимо по-неподходящи условия се сади по Рейн или даже в Норвегия, в християнските страни; когато разглеждаме големите селища в пустините около будистки или християнски места на поклонничество, тогава трябва да си кажем, че това няма никакъв икономически, никакъв биологически смисъл, че от чисто животинска гледна точка е направо безсмислено. Човекът обаче може да си позволи подобни неща, защото е свободен – в известен обхват – от биологическите закони на животинския свят.

Тази независимост отива даже по-нататък. Всеки от нас има непосредственото съзнание, че е свободен – изглежда така, сякаш той, поне в някакви мигновения, може да преодолее всички закони на природата.

С това е свързано обаче още нещо. Човекът е именно – и навярно преди всичко – способен на рефлексия. Той не е, както видимо са всички други животни, обърнат изцяло към външния свят. Той може да мисли за самия себе си, той е загрижен за самия себе си – пита за смисъла на собствения си живот. Той, изглежда, е и единственото животно, което има ясно съзнание за това, че трябва да умре.

Вземат ли се предвид всички тези особености на човека, не е за чудене, че основателят на нашата западна философия, Платон, е стигнал до извода, че човекът е нещо различно от цялата природа. Той или, по-точно, онова, което го прави човек – психичното, душата, умът – е, разбира се, в света, но не се числи към света. Той се извисява над цялата природа. (...)