Шахназ Бати: свидетелството на монахиня, служила в Афганистан

Родена в Пакистан, сестра Шахназ Бати е член на Конгрегацията на сестрите на милосърдието на свети Жан-Антид Туре. Служи в Афганистан до 25 август, когато след превземането на Афганистан от талибаните успява да напусне страната с помощта на италианските въоръжени сили. Тя разказа за своя опит в интервю пред Масимо Тубани от „Помощ за Църквата в нужда“ (ACN):

Какво ви мотивира да започнете служение в Афганистан?

Нашата конгрегация участва в проекта „За децата на Кабул“. Той е създаден през 2001 г. в отговор на призив на свети папа Йоан Павел II. Прекарах последните две години в Кабул заедно със сестра Терезия и сестра Ирена от други две конгрегации. Организирахме училище за деца на възраст от 6 до 10-годишна възраст с интелектуални затруднения и синдром на Даун, които подготвяхме за включване в държавните училища.

В училището с нас работиха местни учители, пазачи и готвачи. Със съдействието на италианските власти успяхме да изведем в Италия не само членовете на нашия персонал, но и всичките им 15 семейства. В момента всички те са под грижите на религиозни ордени, където са посрещнати с щедрост и гостоприемство. Ала семействата на децата, на които преподавахме там, продължават да ни се обаждат и да искат помощ. Те останаха по домовете си. Може да си представите опасността, пред която са изправени те днес.

Как изглеждаше неделният ден в Афганистан?

Неделята не е призната за ден за богослужение и почивка. Приема се за ден като всеки друг. Но в италианското посолството имахме възможност дискретно да отбелязваме религиозните празници, както и да отслужваме литургия.

Кои бяха най-големите трудности, с които се сблъскахте по време на своята мисия?

Първото предизвикателство беше научаването на местния език, защото хората в Афганистан не знаят английски. Не може да преподавате каквото и да било, без преди това да знаете езика. Друго предизвикателство беше да опознаем техните навици и начин на мислене, за да можем да встъпим в диалог с хората и да сме близо до тях. Най-тежка беше невъзможността да се движим свободно, защото като жени винаги трябваше да бъдем придружавани от мъж. Моя работа например беше да попълвам всички необходими документи в банките или в другите държавни служби, където трябваше винаги да бъда придружавана от местен мъж.

Жените са смятани за некомпетентни и нямат думата за нищо. Но най-голямо страдание изпитвах, когато се случваше да видя жени, третирани като вещи; когато виждах жени, принуждавани против волята си да сключват брак с мъже, избрани за техни съпрузи от патриарха в семейството.

Беше ли уважавана религиозната свобода в Афганистан преди оттеглянето на западните сили?

Не, защото афганистанците приемат, че всички чужденци от Запада са християни. Постоянно бяхме наблюдавани и нямахме право да показваме никакви религиозни символи. Ние, монахините, трябваше да бъдем облечени като местните жени, нямахме право да носим кръст, който символизира нашата мисия.

Какво преживяхте през август тази година?

Беше много трудно време: бяхме затворени в мисията и се страхувахме. През последната година бяхме само две. Веднага щом стана възможно, другата сестра, която беше с мен, си тръгна, и до края останах сама. Помогнах на нашите съседи, мисионери от друг орден, и на техните 14 деца с тежки увреждания да се качат на един от последните полети за Италия. Нямаше да си тръгнем, ако не беше възможно да спасим тези деца. Благодарни сме на италианското министерство на външните работи и на Международния червен кръст, които ни помогнаха да стигнем до летището, както и на отец Джовани Скалезе, представител на Католическата църква в Афганистан. Той не напусна, докато и ние не си тръгнахме. Пътуването до летището на Кабул беше тежко, отне ни повече от два часа, по пътя имаше стрелба, но в крайна сметка успяхме.

Като сестра католичка и като жена, как бихте оценили опитите на Запада за „изнасяне на демокрация“ в Афганистан?

Манталитетът не може да бъде променен само чрез добри намерения. Вярвам, че начинът на мислене може да бъде променен чрез културни проекти, насочени към новите поколения. Виждаме това сред младите жени, които не искат да се откажат от гражданските си права и свободи. Ала това може да се случи само чрез образоване на младото поколение. Демокрацията не може да се изнася, тя може да се култивира.

Какво бихте казали на западните правителства по отношение на тяхната политика към Афганистан?

Бих ги помолила да помогнат на тази страна да получи истинска свобода, свобода, изградена върху уважение и върху човешкия и граждански напредък. Когато казвам това, имам предвид, че религиозният фанатизъм води до разделение и враждебност, никой човек не е по-добър от останалите и всеки има полза от мирното съжителство.

Как можем да помогнем на хората там?

Можем да ги подкрепим, като създадем условия за културно и гражданско образование, което да им помогне да живеят като свободни хора. Също и за намирането на убежище в нашите страни, ако те решат да напуснат Афганистан. Или, ако властите разрешават, можем да помогнем, като останем при тях. Бих била първата, която би пожелала да се върне при тях. В тези трудни времена можем да сме близо до тях в бежанските лагери, организирани в съседните страни. Можем да помогнем на децата да не умират от глад и жажда или от лесно лечими болести. Нужно е също на жените да се гледа като на човешки същества, достойни да имат права и отговорности, но най-важното е те да бъдат приемани като хора, а не като вещи. (...)