... като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]...[1]

Деян. 14:23

... да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери...[2]

Тит. 1:5

Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]...

Пр. 6 на IV ВС

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т.е. сред архиереи, у които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски... До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия... В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположение в Православната църква:

1) ръкоположението трябва да бъде извършено публично, в храма, в присъствието на народа, а не в частен дом, нито пък нощем (к. 7/Теоф. Александрийски);

2) ръкоположението трябва да бъде извършено последователно, без да се пропуска някоя свещена степен и без лицето да се ръкополага директно в по-високата (к. 10/Серд., к. 17/Двукр.);

3) по време на ръкоположението трябва да се определи мястото (епархия или енория) или служението на ръкополагания в съответната църква, тъй като ръкоположение без назначение, ръкоположение без място е недействително в Православната църква (к. 6/IV ВС);

4) веднъж извършена по каноничен начин хиротония не се повтаря за същата свещена степен (к. 68/Ап., к. 27 и 48/Карт.);

5) за да бъде валидно ръкоположението, се изисква свободното волеизлияние на кандидата.^[3]

Съгласно Свещеното писание и неговото продължение и приложение (= свещените канони на Църквата, I–IX век), никой клирик (бил той епископ или презвитер) не може да бъде ръкоположен, ако същевременно той не получи изрично назначение. Клирикът винаги се ръкополага за конкретно място на служение – епархия (ако е епископ) или енория (ако е презвитер или дякон). Затова въпреки че след падането на Константинопол под османска власт все повече се налага тенденцията да се ръкополагат т.нар. „титуларни епископи“, които нямат свое паство, или пък т.нар. „викарни епископи“, които пасат „чуждо паство“ (= паството на кириархалния архиерей-митрополит), въпреки тази печална тенденция никога в Православната църква епископ не се ръкополагаq без да се посочи – та било то и чисто формално или номинално – името на съответната (пък била тя и фиктивна, т.е. без паство) епископия, за която се ръкополага той. Не ни е известен случай в най-новата история, при който някой да се ръкополага за епископ, а едва след седмица или месец да се обявява назначението му – епископията, на която той ще служи занапред.[4] Нещо, което в днешно време се случва твърде често, да не кажем почти винаги при ръкополагането на презвитер.

Четвъртият вселенски събор (Халкидон, 451 г.) по категоричен и недвусмислен начин се произнася веднъж завинаги по този толкова важен за добрия църковен ред въпрос. Същият този Събор, който тържествено провъзгласява неслитното, неразделно, неразлъчно и неизменно единство на двете природи у Богочовека Господ Иисус Христос, чрез своето 6-о правило (във връзка с пр. 5) постановява, че начинът на съществуване на клириците в Църквата е съотносителен (релационен) спрямо общността, в която и за която са поставени те. Презвитерът винаги се отнася органично към своята енория и никога не може да съществува като такъв без назначение: безотносително, сам по себе си, откъснато, безусловно, неопределено, „абсолютно“. (...)

[1] Κατ’ έκκλησίαν = църквата в смисъл на „общността, на поместното събрание (синаксис)“. Τρεμπέλα Π., Ὑπόμνημα εἰς τὰς Πράξεις τῶν Ἀποστόλων, Ἀθῆναι, 1955, σ. 420.

[2] „Защото не желае целия остров [Крит] да се обгрижва от едного, а всеки [епископ-презвитер] да се грижи и да пригледва своя [град]“ (св. Йоан Златоуст).Тук все още не се прави разлика между „епископ“ и „презвитер“. Τρεμπέλα П., Ὑπόμνημα εἰς τὰς ἐπιστολὰς τῆς Καινῆς Διαθήκης, τ. Β΄, Ἐπιστολαί: πρὸς Γαλάτας – πρὸς Φιλημόνα, Ἀθῆναι, 1956, σ. 429.

[3] Μητροπολίτου Νουβίας Ἀνθίμου Σίσκου, Κανονικὸν καὶ Ἐκκλησιαστικὸν Δίκαιον τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας, τόμ. Α΄, Θεσσαλονίκη, 1957, с. 101-102.

[4] От древната църковна история знаем отделни случаи на епископски ръкоположения без предварителни назначения и без да се определи конкретно място на служение (епископия).

Христоматиен е примерът с блаж. Йероним, който се съгласил да бъде ръкоположен за свещеник единствено при условие, че няма да бъде обвързан с конкретна църква (PL 22, 41).

Друг случай през IV век е този с дякон Аетий. Той пък бил низвергнат от Цариградския събор през 360 г. и бил изпратен на заточение като краен арианин. По-късно бил ръкоположен за епископ от своите съмишленици, без да му бъде определяна обаче конкретна епископия.

Друг известен случай от църковната история е този с Павел (Павлин) Нолански, който бил ръкоположен за презвитер през 394 г., „при условие че няма да се обвързва с конкретната църква, като се посвещава единствено Богу, а не на някоя поместна църква [non etiam in locum ecclesiae dedicatus]“.

Подобен е случаят и с Македоний, привърженик на еретика Македоний, който, след като бил ръкоположен за презвитер, вместо да поеме служение в някоя конкретна енория, се завърнал в своето отшелничество (PL 82, 1401).

Аналогичен казус възникнал с двамата монаси Варсис (Барс) и Евлогий, които „и двамата били станали епископи не на някой град, а почетно (τιμῆς ἕνεκεν) и били ръкоположени [за епископи] в собствените си манастири“. Στεφανίδου Β. (ἀρχιμ.), Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία ἀπ’ἀρχῆς μέχρι σήμερον, ἐκδ. «Ἀστήρ», Ἀθῆναι, 1948, σ. 175, 188.

Практиката да се ръкополагат епископи без конкретна катедра била разпространени в Келтската и Ирландската църква. Л’Юилье Петр (архиеп.), Правила первых четырех Вселенских Соборов, Москва, 2005, с. 365.