Скоро станаха 40 дни, откакто отец Ангел си отиде. Като се събрахме за панихидата, осъзнахме, че едва сега започваме да проумяваме осезаемо неговото отсъствие.

Отец Ангел беше харизматичен човек, а харизмата не изчезва с човека. Той я носи, излъчва я, но тя не е част от него, защото е дар. Дарът е истински ценен, когато се споделя. Дарът се дава, за да бъде даван. Несподеленият дар се изгубва. Сега, след като ни напусна, ни става още по-ясно, че отец Ангел неслучайно е получил безценният дар да общува, да приближава, да предизвиква доверие. Изпитваше просветлена наслада от общуването с хората, като че ли виждаше човека срещу себе си в неговата Божия проекция, а не с дребните му и досадни недъзи.

Често ми е ставало неудобно и болно за самата мен, че и аз не мога да имам неговата гледна точка, неговата широта и размах, които този поглед върху хората му придаваха. Може би на някои ще се стори богохулно, но според мен отец Ангел успяваше да живее едновременно и в бъдещото Царство, и в сегашното ни битие, което, знаем, непрестанно ни тегли надолу по всякакви поводи. Как успяваше да прави това, аз нямам обяснение. Успяваше с лекота да трансцендира нашата действителност, да я сравнява с други времена и епохи, да я съпоставя с евангелската. В неговите уста, в проповедите му историята на Църквата приличаше на пулсираща и жива артерия, която ежеминутно прелива кръв и спасява грехопадналия ни свят.

Когато за първи път се появих в църквата, приличах на бродник, който с последни сили се е добрал до спасителния праг и се е строполил пред него. Не успявах да осъзная в пълнота живота в Църквата, проумявах едва отделни частици от него, все едно човек, живял дълго в тъмница, а когато излезе навън, светлината не само го заслепява, а му причинява болка и пълна дезориентация. В такива мигове на дълбок потрес човек може горко да заплаче от своята недостатъчност и да се скрие отново в тъмницата или да се изпълни със самодоволно и самохвално ревнителство за вярата. Или да запази естествената си ведрост и сърдечност и с малки стъпки, бавно да пристъпва в Църквата. Но това само ако там има един сърдечен, честен и милостив човек, който кротко ти казва – в Църквата има място за всеки и всеки е добре дошъл тук, и всеки е обичан тук.

Отец Ангел ни привлече в църквата, но не като любопитни туристи, които се озъртат в празното пространство. Той ни насади в нея, научи ни да я чувстваме нашата църква, а себе си в нея като в свой дом. И то не дом като нашите апартаменти, а дом, в който прохождаме за вечността. Пътят към вечността е дълъг, но той започва с първите крачки в храма. Като всяко прохождащо дете, при първите крачки всеки се нуждае от подкрепа. За да приемеш подкрепата, трябва да изпиташ доверие.

И ето, отец Ангел ни напусна. Научи ни да ходим и пусна ръцете ни, за да продължим сами. Всъщност не сами, защото в Църквата сме заедно, но и на това трябва да бъдем научени, трябва да ни бъде показано с личен пример. Ако не се научим да живеем в заедност, ние може да сме в храмовото пространство, но не сме в Църквата, не сме Църква.

Затова сега, наред с тъгата, изпитваме и благодарност. Благодарността смекчава тъгата, не й позволява да ни завладее, да ни омаломощи и да ни срути. (...)