По реда на типика е отредено в четвъртата Неделя на Великия пост да се четат стиховете от Евангелието на Матей – 4:25-5, и на Марк – 9:17-23.

Иска ми се в кратката си проповед да се спра на откъса от Евангелието на Марк, като прибавя към споменатите стихове и още един стих – 24-тия. Защото именно той ми се струва съществен и ще ни позволи отчасти да разкрием мистерията на вярата, която именно е в центъра на темата на днешното наше слово.

Вярата, както свидетелстват множество пасажи от Светото писание и екзегетическите текстове на неговите основни тълкуватели, ни се представя като мистерия и парадокс. Като мистерия и като парадокс ни се разкрива актът на вярата сякаш никъде другаде толкова ярко и силно, както в Марк. 9:24. Защото отговорът на бащата на изобличителните думи на Господа (обръщайки вниманието му върху това, че за този, който вярва, всичко е възможно): „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“, не изглежда по-малко противоречив и неразгадаем от „проблема на заключението“, познат като логическия парадокс на критянина. Изходната точка, от която се тръгва, е – всички критяни са лъжци, твърди един критянин. Но тъй като той също е критянин, следователно неговото заключение не е вярно, по друг начин казано – не всички критяни са лъжци. Но какво, ако критянинът, на когото е поставен въпросът: всички критяни наистина ли са лъжци, даде отрицателен отговор? Какво ще заключим от това? Че тъй като той е лъжец както всички останали критяни, отрицателният му отговор означава, че всички критяни обезателно говорят неистини. Който може, да се оправя! Този логически парадокс е създавал голямо затруднение на философите през вековете. Казусът е пространно изложен от румънския логик Антон Думитриу в негова студия от 1965 г., препубликувана по-късно в изданието Наука и познание (1984). Няма да се впускаме в подробности, нито ще обсъждаме как съвременните специалисти намират решение на проблема чрез теорията на логическите нива на речта.

Държим обаче в ума си фразата на бащата на момчето от 24-тия стих на глава 9 от Евангелието на Матея, която също е страховит парадокс, натоварен с всички привидни характеристики на неразрешимост. Трябва да е едно от двете – или вярваш и тогава каква полза да искаш да ти се даде вяра, или не вярваш и тогава как се осмеляваш без капка срам да казваш: „Вярвам!“...

Що за вяра е тази, която нито Е, нито НЕ Е? Що за вяра е тази, която смело се заявява и едновременно с това разпознава нуждата да поиска помощ? Каква е тази толкова тънка игра? Може би отговорът на бащата подкрепя аргументите на философа Жан-Пол Сартр, който обвинява вярващите в перфидност, което и текстът от Марк. 9:24 привидно засвидетелства: колебливост, нестабилност, вътрешно раздвоение в дисонанс с външния израз на демонстриране на непоколебима вяра. За Сартр и екзистенциалистите от неговата школа вярата не може да е нещо повече от объркващ език, самозаблуда (автосугестия), дума, лишена от покритие (по смисъла на покритието, на гаранцията, която златото в държавния банков депозитар дава на хартиените банкноти) или, чисто и просто, неистина (неосъзнато понякога, а по-често – съзнателно недобросъвестно).

Днешното евангелско четиво ни напомня обаче не само за обвинението на Сартр, но и за известната реплика, изречена от един друг французин – философа Блез Паскал. Този предшественик на екзистенциализма, който не е атеист, а дълбок християнин, слага в устата на Спасителя, Който се обръща към невярващия, желаещ да повярва (но неуспяващ да изпълни желанието си и неосмеляващ се да направи решителната стъпка), един напълно неочакван отговор: „Не Ме търси, ако не си Ме намерил!“. Също страховит, парадоксален, разтърсващ отговор-тайна. Да търсиш онова, което вече си намерил! Означава, че твоето търсене, страдание, неспокойствие не са нищо повече от доказателство за това колко напразни са всичките ти смутове, доказателство и за собствената ти слепота – тъй като си намерил Този, Когото търсиш! (Но и каква радост –оболът всъщност се оказва в джоба, изгубената овца е просто грешка при броенето!)

Отговор страховит, парадоксален и тайнствен, и заедно с това – ясен и категоричен, който веднъж завинаги слага край на валидността на изпитанията на една логика, която поставя императивни дилеми. Единственото, което се иска от нас, е смелостта да установим, че измъчваният от неспокойствие човек, завладян от призива на вярата, е станал от само себе си, чрез състоянието си на търсене Вярващ.

Който тръгва към Христос – колкото и дълъг, криволичещ и несигурен да му се струва пътят – Го е срещнал!

И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

Сартр, от друга страна, признава, че онзи, който отива да иска съвета на някой офицер дали да започне или не военна кариера, вътрешно е взел вече решението си. По същия начин и някой, който споделя съмненията за призванието си да бъде свещеник, вече е избрал: не би търсил одобрението да бъде Христов слуга, ако не Го беше намерил. (...)

[1] Вж. Лук. 15:20. Б.пр.