1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През Х век, по времето на византийския император Никифор Фока (963–969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светиите мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патриарх Полиевкт и на Светия синод на Константинополската патриаршия. Този опит бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светиите загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (XIV век) описва случилото се по времето на император Никифор II (Х век):

Когато той започнал да принуждава Църквата да издаде закон, тъй щото падналите по време на война да бъдат почитани наравно със светите мъченици и както тях да бъдат възхвалявани с песни и тържествени празници, тогавашните предстоятели на Църквата, след като подир дълго увещаване не успели да убедят императора, че неговото нареждане не е благочестиво, най-накрая се възползвали от това правило [к. 13 на свети Василий Велики], казвайки: Как е възможно падналите по време на войните да бъдат причислени към мъчениците, след като Василий Велики ги отлъчва за три години от светите тайнства, имайки „нечисти ръце“? И така отблъснали те натиска на императора.

А когато различни свещеници и епископи изповядали пред събора, че са воювали и мнозина били убили, Свещеният и божествен събор, следвайки това правило, както и правило 55 на същия светец ... и изреждайки всичко казано по въпроса в божественото Писание, решил да ги възпре от свещенодействие[2], макар че някои от тях, които били от воинския чин, не се съгласили с отците на този събор.[3]

Позовавайки се на правило 13 на свети Василий Велики, Църквата отхвърлила искането на император Никифор Фока. Без съмнение при това тя е имала предвид и древното законоположение, според което в случай на противоречие между свещените канони на Църквата и светските закони на Римската държава предимство имат свещените канони.[4] Константинополската църква, която често пъти – кога заслужено, кога не съвсем – бива обвинявана, че векове наред е била просто инструмент за реализиране на геополитическите цели на византийската имперска машина, се противопоставила на всесилния василевс, отстоявайки не просто своята независимост, а преди всичко непреходната, вечна богословска истина, въплътена в свещените канони на Църквата. Позовавайки се на един канон на свети Василий Велики, Църквата по същество отхвърлила по най-категоричен начин етатистката концепция за „свещена война“, която императорът се опитвал да наложи.[5] (...)

[1]VasilievA., ἹστορίατῆςΒυζαντινῆςΑὐτοκρατορίας 324 – 1453, Ἀθήνα, 2006, σ. 418.

[2] Извършилият убийство не може да свещенодейства, нито да бъде свещеник. Вж. напр. съответния коментар на Зонара: Ράλλης, Γ. – Μ. Ποτλῆς, ΣύνταγματῶνΘείωνκαὶἹερῶνΚανόνων, τῶντεἁγίωνκαὶπανεφήμωνἈποστόλωνκαὶτῶνἹερῶνΟἰκουμενικῶνΣυνόδωνκαὶΤοπικῶνΣυνόδωνκαὶτῶνκατὰμέροςἁγίωνΠατέρων, Атина, ¹1852 – 1859 (фототипно издание, Атина: «Γρηγόρη», ²1992; Солун: «Ρηγοπούλου», 2002), τόμ. 4, σ. 317.[Навсякъде по-надолусъкратено: ΡΠΣ.]

[3]ΡΠΣ, τόμ. 6, σ. 492.

Няколко са историческите извори, които ни осведомяват за опита на Никифор Фока за признаване на загиналите воини за мъченици: Хрониката на Йоан Скилица, Историята на Йоан Зонара, коментарите на Зонара и Валсамон към к. 13 на свети Василий Велики, Летописната книга на Михаил Глика, както и вече споменатия титул от Синтагмата на Матей Властар.

[4]ΠηδάλιοντῆςνοητῆςνηὸςτῆςΜιᾶς, Ἁγίας, ΚαθολικῆςκαὶἈποστολικῆςτῶνὈρθοδόξωνἘκκλησίας, ἤτοιἅπαντεςοἱἹεροὶκαὶΘεῖοιΚανόνες, ἑρμηνευόμενοι (ὑπὸ) Ἀγαπίουἱερομονάχου [(Λεονάρδου) Ἀσημάκη] καὶΝικοδήμουμοναχοῦ, [Λειψία 1801], Ἀθῆναι, 1993, с. ιθ΄, а също така с. 31, бел. 1: „гражданските закони, които противоречат на свещените канони, са невалидни“.

[5] В църковната история намираме отделни случаи на отци на Църквата, които застъпват противоположна позиция. Например св. Симеон Солунски (XV век) заявява, че ще отлъчи от Църквата тези, които дори само помислят да се предадат доброволно в ръцете на турците, а пък онези, които загинат във време на война, те ще се уподобят на мъченици за вярата. ΠουλῆςΓ., ΟἱἀπόψειςτοῦἉγίουΣυμεών, ΜητροπολίτηΘεσσαλονίκης, γιὰ τὰ ἐκκλησιαστικὰ ἀδικήματα. Ἱστορικὴ προσέγγιση, διδακτορικὴ διατριβή, Θεσσαλονίκη, 1998, σ. 77 κ.ἑξ.