КАНОНИЧНО ЕКСПЕРТНО МНЕНИЕ ЗА АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ПАТРИАРШИЯ
Абсолютното разминаване
между каноничното Предание и руската етно-църковна политика
(Антиканоничното синодно мултипликационно решение на Автокефално-патриаршеската църква на Русия
в ущърб на древлепросиялата Александрийска патриаршия [13/26.12.2019])
„Извънредно много ме измъчва, че са изоставени, прочее, отеческите канони и всяка акрѝвия е пропъдена от църквите;
и се боя, да не би църковните дела да достигнат до пълно объркване,
докато малко по малко безразличието взима преднина по пътя.“
(Канон 89 на свети Васлилий Велики)
„Ако някой успее да види Църквата Христова…,
то той не ще види друго, освен самото Тяло Господне.“
(Свети Николай Кавасила)
„В оня ден, в който силата на любовта
ще победи любовта към силата,
тогава светът ще познае мира.”
(Махатма Ганди)
Предисловие
I. Предварителни теоретични уточнения
II. Примерни предложения
Сравнителна таблица
Предисловие
Още през 1512 г., т.е. преди половин хилядолетие, един руски летописец отбелязва: „Градът на Константин падна, но нашата Руска земя, с помощта на Света Богородица и на светиите, се преумножава и е младаи силна. Тъй да бъде, Христе мой, до свършека на света!“… Това представлява, преди всичко, непреходното определение на руската глобална есхатология, която е подхранвала, а храни и днес руските църковни носители на „мегали идеята“, които пронизват институционалния светоглед и функциониране на Руската патриаршия. И оттогава до днес църковните институционални водачи, чиновници и отговорните фактори се движат, ръководени от тези две по-горе споменати прилагателни определения: млад (нов) и силен!... Въз основа на това исторически ново на (руската) История, а не върху неизменната есхатология на Църквата, се опира и новата теория за „Третия Рим“, която е назначена на вярна служба на Руската империя. Върху този мощен колос на глинени крака (подобен на истукана от съня на Навуходоносор) е била въобразена и построена бинарната (геостратегическа и геоеклисиологическа) политика, както и неотдавна проявилата се особена църковна мощ в глобално измерение, доколкото вместо да предпочетат силата на любовта, която са получили като дар от Църквата чрез Кръщението и чрез автокефално-патриаршеското достойнство, те се подлъгали смъртоносно и предпочели, а и сега предпочитат любовта към (глобалната) сила. Това ни насочва към една по-раншна и твърде позната историческа реалност – на Римската патриаршия, която в продължение на цяло едно хилядолетие, от Прекъсването на общение през 1054 г. до днес, се увлече по една борба – да придобие църковна ипостас с глобални измерения и глобална църковна мощ, която тя накрая постанови съборно на Първия ватикански събор (1870) и потвърди на Втория ватикански събор (1962–1965). Нещо аналогично извършва, както ще стане ясно от по-долу изследваната перспектива на възникналия казус с Александрийската църква, и Руската патриаршия, посредством своите неотдавнашни – едва 20-годишни (2000–2019), уставни и синодни решения, които (отбелязваме това твърдо в настоящото канонично експертно мнение) надхвърлят от гледна точка на предлозите и на целите, неотдавнашния спор за украинската автокефалия, която представлява по-скоро претекст и конюнктурен повод за постигането на други проекти и користни цели в глобален мащаб и перспектива…
Синодното решение на Руската патриаршия предизвиква два взаимосвързани антиеклисиологични и антиканонични проблема, които са налице през цялото второ хилядолетие и доминират безпрепятствено до днес. Става дума за бинарния мащабен проблем със създаването на църковна сътериториалност и предизвикването на църковна полиархия на конкретното място на една (местна или поместна) Църква. Тъй като въпросната Патриаршия не възприема богословската методология, а възприема чисто и просто една доказано етнополитическа и етно-църковна методология, тя не разбира, че съживява по-ранни антиканонични постъпки, които са осъдени и са подсъдни от Църквата, и постоянно се подлъгва по този начин да върви по извънцърковни друмища. По-надолу представяме този двоен голям антиеклисиологичен проблем, за да бъде разобличено еклисиолично и канонично както въпросното синодно решение, така и заявените заплахи за неговото осъществяване.
Ι. Предварителни теоретични уточнения
Въведение
Цялото второ хилядолетие е белязано от многобройни и разнообразни антиеклисиологични и антиканонични отклонения – следствие от едноименната църковна полиархия със съ-териториално съ-съществуване на две или повече Църкви на едно и също място, които се наблюдават еднозначно в лоното на всички – без изключение – християнски Църкви (на Римокатолическата, протестантските, а неотдавна и на Православната) през протежение на цялото второ хилядолетие – от края на Първия кръстоносен поход (1099 г.) и след това до днес. Тези девиации се представят в настоящия текст по систематичен начин, въз основа на характера на тяхната поява, на четири различни, но притежаващи общ знаменател равнища: а) на равнището на епископията; б) на равнището на митрополията (митрополитска система); в) на равнището на една поместна Църква и г) на равнището на Вселенската църква – по цялото земно кълбо. Тази полиархия, проявяваща се на много равнища, разрушава поместно каноничния принцип, който предвижда още от началото на църковната история Una Ecclesia in unum Territorium и предизвиква насилствено и едновременно антиеклисиологичното и антиканонично явление на църковната сътериториалност и на църковната полиархия, които снемат фактическото съществуване на Църквата на дадено място. Изглежда обаче, че това не се взима предвид от Руската патриаршия в църковния й живот и в общуването й с другите сестри православни поместни Църкви. Нека разгледаме аналитично синодното решение на Руската патриаршия, преди да преминем към историко-каноничното му разобличаване, що се отнася до неизбежните отрицателни последствия от него, които ще възникнат под формата на еклисиологична епидемия, както и към насочващите предложения в отговор на това решение. (...)