НЕСВЕЩЕНАТА ИДЕОЛОГИЯ, С КОЯТО ВЛАДИМИР ПУТИН И ПАТРИАРХ КИРИЛ ОПРАВДАВАТ РУСКО-УКРАИНСКАТА ВОЙНА
Докато светът следи развитието на кризата в Украйна като повторение на легендата за персийския цар Ксеркс, нападащ „300-та спартанци“ в битката при Термопилите, на друго равнище се води един напълно различен конфликт. В Украйна се води видимата битка, където в съвременните Термопили гърците – разбирай украинците ‒ са убивани от една по-силна военна машина. Ала „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12).
Западните наблюдатели предвидимо посочиха, че войната в Украйна е не само геополитическа, но и религиозна. Те осъзнаха, че се случва нещо странно ‒ ако не по друга причина, то поне защото руснаци и украинци може и да говорят различен език, но мнозинството от техния клир носи едни и същи екзотични одежди. А от своя страна, руските власти настояват, че войната, поведена от тях, не е за териториални придобивки, а за утвърждаването и укрепването на единството, което ги свързва с Украйна – единство, датиращо поне от Х век, когато Владимир, великият княз на Киев (смятан за родно място на руското православие), е покръстен през 988 г., което прави възможна християнизацията на Светата Рус (която включва териториите на днешна Беларус, Украйна и Русия).
Това единство, настояват руските лидери, днес е застрашено от Запада. И в резултат те повтарят непонятното твърдение, че всъщност православните християни – и особено руските православни – са истинските жертви в това изпитание.
Независимо дали войната в Украйна е представяна като религиозна, или е омаловажавана като църковна, това си остава безкритично възпроизвеждане на видяното по телевизионните екрани или на прочетеното в Туитър. Руската войнственост, безразличието към смъртта на невинни цивилни и деца и към принудените от войната милиони бежанци да търсят убежище в съседни държави могат да бъдат обяснени само като сляпо следване на идеология, в полза на която руските лидери ревностно са готови да принасят кървави жертви.
Американците, разбира се, също не са лишени от подобни войнствени идеологии. Изследователят на международните отношения Джон Миршаймър отдавна критикува опитите за насилственото изграждане на либерални демокрации в Близкия изток и другаде в интерес на външната политика на САЩ. Всички помним заповедта и обещанието от Проповедта на планината, че „Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи“ (Мат. 5:14-15). Всички цитират Писанието – и консерватори, и либерали, а и самият Путин на митинг в Москва на 18 март – но не всички са на едно мнение, когато достигнат до кръстопътя, на който се разделят насилниците от жертвите. В миналото Америка се опитваше да обясни окупацията на суверенни земи заради петрола. Днес Русия се опитва да узакони нашествието си в Украйна в името на душата на Украйна.
Като реалист, д-р Миршаймър без съмнение е наясно с геополитическите нюанси, скрити зад нечестивата война на президента Путин. Но е възможно той да остава наивно безразличен към идеологическата реторика на патриарх Кирил, настоящия глава на Руската православна църква. За президента Путин и патриарх Кирил нахлуването в Украйна не е просто упражнение в исторически или емоционален размисъл, нито е просто израз на интелектуална или философска позиция. То е нещо много по-дълбоко.
Проблемът не е толкова в несвещения съюз между президента Путин и патриарх Кирил, които пренебрегнат единодушния всеобщ призив за прекратяване на войната и за мир в Украйна. Проблемът е, че тираните близнаци на постболшевишката държава и на постцарската църква догматично и упорито оставаха глухи през последните десетилетия за развитието на свободния свят, осъждано от тях като проява на злото в един паднал свят. Нахлуването на Русия в Украйна наистина съдържа религиозен символизъм, но той отразява далеч по-мащабни метафизични фантазии за духовното спасение на целия свят.
Да омаловажиш или опишеш инвазията на Русия в Украйна като братоубийство, означава да изтълкуваш погрешно войната и да я видиш през очите на президента Путин и патриарх Кирил. Техните думи и действия са не просто израз на нагъл експанзионизъм или носталгичен империализъм, основан на примитивен национализъм. Залогът е много по-висок. За амбициите на църковното и държавно ръководство в Русия можем да съдим по някои наглед периферни детайли.
Според мен фокусирането върху подчинените на президента Путин и патриарх Кирил –съответно министъра на външните работи Сергей Лавров и председателя на отдела за външноцърковни отношения митрополит Иларион – представя една по-различна и плашеща картина. (...)
От една страна, също като президента Путин, и Сергей Лавров осъжда всяка намеса в суверенните дела на друга държава – и така, разбира се, осъжда намесата на САЩ в независимостта на Украйна. И в същото време той стигна толкова далеч, че нарече новосъздадената Православна църква на Украйна инструмент на американската външна политика.
Също като патриарх Кирил, и митрополит Иларион запази мълчание относно войната, давайки общи изявления за мир – сравними с реакциите на някои автокефални православни църкви, които се страхуваха да изобличат президента Путин, за да не разгневят могъщата Руска православна църква. Но не е толкова важно какво говорят патриарх Кирил и митрополит Иларион, а какво всъщност правят. И е важно не това, което те вършат вътре в страната си, а това, което правят по други части на земното кълбо. (...)