1. Проповедта на Царството

Как възсъединяването на учениците около възкръсналия и обожествен Иисус е свързано с идеята за Царството Божие? И не е ли това нещо, което откриваме и в други религии?

За критиците на Евангелието през последните два века връзката между тези две теми – между Апокалипсиса и така наречената проповед за Царството Божие – е била нерешим проблем. В средата на XIX в. акцентът е бил върху Царството: либералната мисъл след Ренан е изфабрикувала образа на Иисус като хуманист и социалист и изцяло е намалявала значението на апокалиптичната тема. Алберт Швайцер в едно свое прочуто есе разкрива суетността на тези опити и отново набляга върху апокалиптичната тема, която обявява за повече или по-малко непостижима за нас, чужда на нашите реалии.[1] Това е началото на ХХ век!

В първата част на проповедта на Иисус тонът е съвършено различен; там няма и намек за апокалиптично възвестие; става дума за помирението между човеците, което е тъкмо това Царство Божие, където всички са поканени.

Царството Божие е любовта, заместваща всички забрани и обреди, целия апарат на религиите на жертвоприношението.

Щом препрочетем Проповедта на планината, виждаме, че значението и обхватът на Царството Божие там са изяснени напълно. Става дума за помирението с враговете, за прекратяването на „миметичната криза“ чрез отказа на всички хора от насилие. Освен колективното изгнание, помиряващо по силата на своето единодушие, само безусловният и едностранен отказ от насилие може да сложи край на отношенията между „двойниците“. Царството Божие – това е пълното и окончателно отстраняване на всяка мъст и на преследванията между човеците.

Иисус го въвежда във всекидневния живот като задължение, абсолютно и безусловно задължение, което не търси взаимност:

Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха (Мат. 5:38-40).

Съвременните интерпретатори добре съзнават, че в Царството Божие това води до отказ на хората от насилието, но тъй като имат за него превратна представа, не могат да проумеят твърде радикалните средства, проповядвани от Иисус. Хората си представят насилието като някакъв паразит, от който лесно бихме могли да се отървем, докато, обратното, той е неизкоренима черта на човешката природа, инстинкт или фаталност, с които е безсмислено да се борим.

В Евангелията е по-различно. Иисус приканва всички хора да се освободят от насилието; Той вижда истинската му природа, вижда илюзиите, които то подбужда, начините на неговото разпространение, както и всички закономерности, с които хиляди пъти сме се сблъсквали в изследванията си.

Насилието е робство; то налага на хората лъжлив образ не само за божественото, но и за всички неща. Ето защо то е закрито царство. Да избягаш от насилието, означава да избягаш от това царство, за да проникнеш в друго Царство, за което повечето хора даже не подозират, в Царството на любовта, което едновременно е и Царството на истинния Бог, на Отеца на Иисус, за когото обречените на насилието нямат ни най-малка представа.

За да се излезе от насилието, трябва да се откажем от идеята за възмездието, тоест да се отречем от такова поведение, което винаги ни се е струвало естествено и законно. Например струва ни се справедливо да отвръщаме на добрите дела с добри, а на злите – със зли, именно така са постъпвали всички човешки общности на нашата планета, а резултатите са известни…

Хората смятат, че за бягство от насилието им е достатъчно да се откажат от всяка инициатива за насилие; всяко насилие обаче носи миметичен характер, то завършва или си мисли, че завършва с първия акт на насилието, препращайки към отправната му точка, поради което този отказ е само привидност и не променя каквото и да било. Насилието винаги възприема себе си като легитимно наказание. Затова е нужно да се откажем от това си право на наказание дори в много случаи то да изглежда като законна защита. Тъкмо защото насилието е миметично и никой не се чувства отговорен за неговия първи взрив, затова пълният и безусловен отказ от него може да доведе до желания резултат:

И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите (Лук. 6:33-35).

Ако интерпретираме евангелското учение, изхождайки от собствените си наблюдения над насилието, ще забележим, че то по най-лаконичен и ясен начин казва на човека какво той трябва да стори, за да преодолее социалната, племенна, национална, философска или религиозна затвореност. Ни повече, ни по-малко. Това учение е истински реализъм. То ясно вижда какво ще последва след излаза от „метафизическа затвореност“ и никога не си позволява грешката на съвременния фанатизъм, отказващ да признае амбивалентността и универсалността на насилието, като стоварва вината за всичко това било върху безпорядъка, било върху порядъка, било върху закона, смятайки, че за преодоляването на насилието е достатъчно насила да се откажеш от едно или друго; или още повече да потиснеш в себе си индивидуалните импулси, или, напротив, да ги освободиш, воден от нелепата надежда, че това освобождение ще съумее само по себе си да утвърди мира между човеците.

Коментаторите, които не познават насилието и ролята, която то играе в човешкия живот, или приемат, че Евангелието проповядва един своето рода естествен морал, който хората, бидейки по природа добри, признават, ако не се намерят „зли“ люде, които да им попречат в това, или смятат, че Царството Божие е своеобразна утопия, мечта за съвършенство, измислена от наивен фантазьор, неспособен да проумее основите, на които човечеството е функционирало и винаги ще функционира.

Никой не вижда, че истинската природа на насилието логически произтича от простото и единствено правило на Царството. Никой не го вижда, защото подчинението или неподчинението на това единствено правило поражда две Царства, които не могат да общуват помежду си, бидейки разделени от истинска бездна. Хората могат да преодолеят тази бездна; достатъчно е всички заедно, но и поотделно да вземат подобно решение, а онези, които не са заели позиция, не би трябвало да накланят везните, следвайки правилото на Царството Божие.

Ако следваме вашата логика, то единственият истински човешки сюжет може да възникне единствено от правилото на Царството; извън неговите предели всичко е само миметизъм и „интериндивидуалност“.

Точно така… За да стигнем до разбирането на Царството Божие, необходимо е да осъзнаем контекста на проповедта за него. Самите Евангелия са на границата на пароксизма на тази криза, която Йоан Кръстител определя като жертвена и пророческа, възприемайки по свой адрес казаното във Второисаия: всякой дол да се изпълни, и всяка планина и хълм да се снишат; кривините да се изправят, и неравните пътища да станат гладки. Това е велико и трагическо нивелиране, триумф на реципрочното насилие. Ето защо взаимното признаване между Йоан Кръстител и Христос, признак на пророческа и месианска автентичност, е преди всичко свързано с липсата на антагонистична симетрия, с този великолепен факт, че нито един от двамата не е изпаднал в безумството на насилието.

През целия период на своето съществуване пророците винаги са се обръщали към избрания народ в разгара на кризата, предлагайки хармония и любов вместо симетрично-безплодния конфликт на „двойниците“, вместо това насилие, което нито едно жертвоприношение не е в състояние да преустанови. И колкото ситуацията е била по-безнадеждна, толкова по-тягостно и абсурдно е ставало взаимното насилие и толкова повече шансове е имало това послание да бъде чуто.

Иисус, ако се замислим, донася същото послание, скрепено в Евангелията: настъпила е окончателната ескалация на насилието и друг шанс за справяне с него няма. Всички аспекти на тази дилема са представени с максимална точност: жертвените ресурси са изчерпани, защото насилието се намира на прага на изобличението и няма никаква възможност за компромис, нито за спасение чрез бягство.

Ние разбираме защо Иисус е бил наименуван пророк. Иисус е последният и най-великият от пророците, Той е обединил в Себе Си всички и е надминал останалите; това е пророкът на последния и най-щастливия шанс. С Него настъпва едно гигантско разместване в линейната последователност, идеща от Стария завет, която едновременно с това се превръща и в разрив на връзките. Пълната отмяна на принципа на жертвоприношението, прекратяването на божественото насилие и доказването на всички предшестващи пророчества изискват пълно обръщане, духовно преображение, каквото не е имало в историята на човечеството. С което настъпва и опростяване в човешките отношения, опростяване в този смисъл, както се опростяват формулите в математиката.

Установихме, че във всички текстове на Стария завет деконструкцията на мита, ритуала и Закона са истински невъзможни, докато в тях не се извърши истинско откровение на „основополагащото убийство“. Ето защо бъдещето винаги си остава неопределено и към него е насочено чисто човешкото разрешаване на проблемите и на помирението пред лицето на продължаващото насилие чрез чисто човешкия и рационален механизъм, в който просвещаването на човеците за глупостта и безсмислеността на симетричното насилие частично ще се смесва с упованието в новата и наистина божествена епифания на насилието, на „деня Господен“, който е пароксизъм на божествения гняв, но и носи божествено помирение. Може да се каже, че въпреки големия напредък на пророците в стриктното разбиране на религиозните и културните структури Старият завет никога не постига съвършената рационалност, която да е освободена от упованието в това насилствено очищение и би се отказала от настояванията Бог апокалиптически да реши проблема, като ликвидира „злите люде“ и обезпечи блаженство за избраните. (...)

[1] Albert Schweitzer, The Quest of the Historical Jesus, pp. 330-403 et passim=