Един от най-великите поети, които човечеството е имало, Гьоте, многократно е говорил с подигравка за теорията и спекулирането: „Сива, верни друже – казва той, – е всяка теория“; и сигурно познавате мястото, където заявява: „Един тип, който спекулира, е като животно, разкарвано от зъл дух по сушава ливада“. Струва ми се, че той, а заедно с него всички поети, а навярно и всички жени имат право, когато се бранят срещу прекаляванията с теоретичното мислене. Нещата стоят така, че човек не застава просто съзерцателно срещу действителността. Той не само я вижда, но я и оценява, той възприема тази действителност като красива или грозна, като добра или зла, приятна или мъчителна, благородна или низка, свята или несвята и т.н. Вече сме такива, че можем само чрез голямо напрягане да се издигаме до чисто съзерцателно поведение, и то само в редки моменти. Като цяло животът ни се определя чрез оценяването и ценностите.

Изхождайки от този факт, човек, разбира се, може да си каже: за какво е цялото това философстване и размишляване; нека се потопим в света на ценностите и да живеем; Гьоте е противопоставил вечно зеленото дърво на живота срещу сивата теория. Така мислят и много днешни философи. Нека сред всички други въведем само Габриел Марсел, който си е сложил за основно правило: Не си в театъра, което значи – не трябва да съзерцаваш. Струва ми се, че мисленето, чистото съзерцание, също е дял от живота и че Гьотевото противопоставяне на теория и живот е погрешно. Струва ми се, че цял един човешки живот без поне няколко мига на чиста теория, на чисто съзерцание изобщо не би бил никакъв човешки живот. Но съзерцанието със сигурност не е всичко в този живот, а не е и всичко, което го прави човешки живот. Оценяването и всичко, което го следва, се числи към този живот точно толкова съществено, колкото и теорията.

Затова философът трябва да се занимава и с ценностите. Теорията за ценностите, опитът да се изясни тази страна от нашия живот, действително от столетия е дял от всяка философия. А още и затова, че сферата на ценностите е вероятно онази сред всички останали, която отваря най-големите трудности. Колкото прости и очевидни изглеждат самите ценности на умственото ни око, толкова по-чудовищно объркано става положението, когато се опитаме да ги разберем правилно.

Най-добре е да започнем с един пример. Нека бъда извинен, че той е много краен и груб. Тук не става дума обаче за чувства, а за разбиране, а такива екстремни примери най-добре умеят да направят нагледно онова, за което се пита. Примерът е следният: Един престъпен младеж, да го наречем Карл, съветва приятеля си Лудвиг да вземе през нощта бръснача от чекмеджето и да пререже гръкляна на спящата си майка, за да може после спокойно да отмъкне парите й. Тези пари трябва да свършат добра работа на двамата юнаци за една приятна вечер в кръчмата. Лудвиг, нека допуснем, че е нормален човек, казва възмутено, че никога няма да го направи. Тук обаче Карл пита: Защо? Това е толкова просто и би било полезно. Какво ще отговори Лудвиг? Нека влезем в неговото положение. Какво бихме отговорили ние? Боя се, че не бихме открили никакъв правилен отговор. Навярно бихме рекли, че това е престъпление, подлост, нещо непозволено, мръсно, греховно и т.н. Ако обаче нашият Карл ни попита защо не бива да се върши нещо престъпно, мръсно, греховно и т.н., тогава бихме могли да кажем само, че такива работи просто не се правят. Иначе казано, не бихме отговорили нищо. Изобщо не бихме могли да приведем някакво доказателство, някакво обосноваване на поведението си. Твърдението „ти не бива да срязваш гръкляна на майка си, за да си докараш пари за пиене“, не може да бъде обосновано. То е очевидно. Би могло най-много да се каже, че то си е така и няма какво да се дискутира по този въпрос.

Това е следователно положението. Нека се опитаме малко да го анализираме, за да открием какви са съставните части, включени в тази комплексна ситуация. При това ще се обърнем към феноменологичния метод, описан в предното размишление, защото за този предмет друг изобщо няма.

Ние следователно установяваме най-напред, че нашето изречение „Ти не бива да срязваш гръкляна на майка си…“ и така нататък се вижда на всички ни дадено. То е тук, пред очите на ума ни, като нещо съвсем независимо от нас, съществува също като някакъв предмет в този свят, може би е само по-жестоко от останалите неща. То е, както казват философите, едно биващо. Какъв вид биващо? Очевидно не реално. Защото в света няма такова нещо, няма такава вещ – изречението действа на това отгоре надвремево и надпространствено. То е идеално биващо, от същия вид като математическата фигура.

Но – и в това е голямата разлика – то не е налично просто като някоя математическа формула. Защото тя просто казва какво е, докато нашето изречение изисква: то казва какво трябва да бъде. То стои пред съвестта ни като призив, като повеля. Това е твърде странно, но си е така. (...)