Николай от Куза е автор, известен с многото си лица. Много често сред изсле­дователите бива изтъквана иновативността на неговото философстване, която позволява то да бъде припознавано като „модерно”.[1] Според някои от тях философията на Кузанеца се оказва много по-близка до модерното схва­щане за субективността, което навлиза във философията с Декарт и бива поставено в центъра на философските рефлексии от Кант и посткантиан­ския идеализъм, отколкото до съвсем съвременните за нея и основополагащи достижения на схоластиката и ренесансовата философия.[2]Епистемология­та на крайността, която Николай от Куза разгръща в За ученото незнание, позволява и прокарването на интерпретация върху творчеството му, спо­ред която той може да бъде подведен безпроблемно под рубриката на декон­струкцията и/или съвременната континентална религиозна феноменология, които, от своя страна, яростно критикуват метафизиката и епистемоло­гическата парадигма, очертаваща контурите на философската Модерност.[3]Така по отношение на въпроса относно критиката и легитимацията на ме­тафизиката днес някои интерпретатори ще привиждат в него критик на догматичната метафизика, който разчиства пътя за критичната филосо­ фия на субекта, а други ще поставят акцент върху „апофатизма” на концеп­цията му за ученото незнание, което ще го издигне отвъд метафизиката на субекта и над всяко онтотеологично построение.

И в двата случая философията на Кузанеца се оказва обаче откъсната от соб­ствения си исторически контекст. Мисловната система на Кузанеца съдър­жа в себе си фундаментално християнски мотиви, които не могат да бъдат преодолени или просто пренебрегнати и които се оказват еднакво валидни за всички останали автори от епохата. Така например, когато се твърди, че той е предтеча на модерната субективност, се пренебрегва неоспоримост­та както за Кузанеца, така и за практически всички средновековни автори на положението, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие. Привиж­дането на някаква „критика” на чистия разум във философията на Николай от Куза рискува изпускането на ключовата за него теоцентрично-антропо­логическа и персоналистка ос в мисленето му, изхождаща от разбирането, че човекът винаги има центъра си извън себе си, което, от своя страна, в епис­темологически, но и в онтологически план означава, че човешкото същест­вуване не може да се самообоснове, т.е. е поначало дефицитно и затова то търси да познае Бог.

От тази гледна точка дори и хегелианизиращите прочити на Кузанеца се оказват силно проблематични. Човешката крайност, доколкото винаги има своя център извън себе си и той е самата безкрайност, за Кузанеца не се „сне­ма”, за да се превърне в онова, откъм което се определя. В един от последни­те си текстове За не-другото Николай от Куза ще твърди, че не-другото не е нищо друго освен не-друго, т.е. самото себе си.[4]Съответно другото няма да бъде нищо друго освен друго. По този начин не-другото, което е Бог, при­съства във всичко, без обаче това да внася другост в него. Същевременно са­мото друго, макар и да е друго, поради не-другото, което го предшества, ос­тава самото себе си, а с това и напълно различно спрямо всичко друго. Макар и не-другото да присъства като не-другото в другото, последното не се снема в първото, т.е. не може да бъде мислено като краен момент от ставането на не-другото. Едно такова ставане би изисквало не-другото реално да може да бъде и друго.

По този начин „диалектиката”, която откриваме у Николай от Куза, не съ­ответства на спекулативния ход на понятието, който наблюдаваме при Хегел. Още повече Хегел ще вижда разгръщането на целокупната действи­телност като разгръщането на самото понятие за абсолют. При Кузанеца обаче не-другото не е съвсем понятие, доколкото, ако понятието не е друго освен понятие, то не-другото превъзхожда и понятието, което непремен­но ще дава израз на другостта. Съответно при него също така човешката крайност не би се снела в абсолюта. Ако „продължим” логиката на Николай от Куза, то човекът не е друго освен човек, от което и следва, че човекът нико­ га не би могъл да се уподоби до такава степен на Бог, че да бъде едно с Него. Точно обратното – Бог, Който е не-другото, трансцендира безусловно грани­ците на човешкото познание. Следователно за Кузанеца безкрайна пропаст ще дели крайното ни познание от истинското познаване на Бога, а именно доколкото спрямо нашето мислене и познание Той е безкрайност, абсолют.

Именно този „апофатизъм” ще се окаже легитимиращ феноменологически интерпретации на философията на Николай от Куза.[5]Отказът от говорене или по-скоро безсилието да се произнесе последната дума относно Бог, което бележи невъзможността за абсолютно трансцендиране на собствената ни крайност, би могло да превърне Кузанеца във важен за постмодерната крити­ка на онтотеологията „съмишленик”. Там, където вече не можем да говорим и да си служим с понятия, навлизаме в областта на мълчанието, в което ни се откровява Бог и където всяко дискурсивно познание бива отхвърлено чрез отрицаване. Това е и областта на парадоксалното и невъзможното. Ние мо­жем и не можем да трансцендираме крайността. Единствената възможност за тази трансценденция е невъзможността или парадоксалността на само­то Бого-явление. Така ние нямаме досег с Божественото, освен ако то не ни се разкрие, а последното изисква радикална смяна на нагласата ни, характеризи­рана като преход от идолопоклонството или уловеността във видимото и неговата несекваща съблазън към неизразимата пълнота или сатурираност на невидимото, което превъзхожда и подчинява окото, метафорично ослепя­вайки го, за да про-види скритото, иконичното.[6]От друга страна, с това е свързан и преходът от битието към благото, доколкото невидимото в своя­та ексцесивност ни се разкрива като онова благо, което е отвъд битието.[7]

Следователно според подобна интерпретация още при Кузанеца можем да открием мощна критика на онтотеологичната метафизика на присъстви­ето и субстанциалността, като структурен момент, изграждащ тази, е невъзможността да узнаем нещо за Бог чрез дискурсивните си способности. Богопознаването е единствено и само възможно като благодат, която чове­кът получава от самия Бог. Ние следователно сме неспособни да се издигнем до Бога чрез понятия. И въпреки това обоснована ли е една подобна интер­претация на философията на Николай от Куза? За да отговорим на този въп­рос, трябва да обърнем внимание на някои основополагащи за епистемологи­ята на Кузанеца особености. (...)

[1] Тук искам специално да благодаря на проф. Георги Каприев и проф. Калин Янакиев не само за поканата да участвам в настоящия брой на сп. Християнство и култура, но и за това, че сме дискутирали този текст, който е част от бакалавърската ми теза, чийто научен ръководител бе проф. Каприев, не само в отделни срещи, но и на лятната школа по средновековна философия в гр. Елена през изминалата 2021 г. Без тяхното доверие едва ли настоящият текст щеше да види бял свят.

[2] Hopkins, J. Nicholas of Cusa (1401-1464): First Modern Philosopher?, In: Renaissance and Early Modern Philosophy, ed. Peter A. French, Howard K. Wettstein, Bruce Silver, Midwest Studies in Philosophy, 2002, p. 13-29.

[3] Hoff, J. The Analogical Turn. Rethinking Modernity with Nicholas of Cusa, Wm. B. Eerdmans Publishing Co., 2013. 

[4] Вж. Nicholas of Cusa, Nicholas of Cusa on God as Not-othe, transl. J. Hopkins, The Arthur J. Banning Press, Minneapolis, Minnesota, 1987.

[5] Макар и Жан-Люк Марион да не се занимава обстойно с Николай от Куза в творчеството си, разгръща феноменологична интерпретация на текста De visione Dei, осъществена през призмата на собствената феноменология на невидимото и невъзможността на Марион, отхвърляща онтотеологическото, т.е. метафизичното говорене за Бога. Това, което присъства в подобен тип интерпретация като нейно латентно и имплицитно условие за възможност е Псевдо-Дионисиевият хинтергрунд, на който стъпва мисленето на Николай от Куза, служещ като изходна позиция и за феноменологията на Марион. Вж. Albertson D., Before the Icon: The Figural Matrix of De visione Dei, In: Nicholas of Cusa and Times of Transition Essays in Honor of Gerald Christianson, ed. Th. M. Izbicki, J. Aleksander, D. F. Duclow, Brill, Leiden & Boston, 2019; Каприев Г., Една алтернатива на онтотеологията: от Средновековието до днес. – В: Архив за средновековна философия и култура, Изток-Запад, София, 2017. 

[6] Вж. Marion, J.-L. God without Being. Hors-Texte, p. 7-25, 53-108.

[7] Ibidem.