Солун, 28 май 2022 г.

В контекста на преосмислянето и задълбоченото изследване на църковните канонични въпроси Четвъртият вселенски събор в Халкедон (451 г.), в своята библейска и есхатологична визия да събере в лоното на Църквата целия свят и цялото творение, разделя преди всичко евхаристийно – а не само административно – целия познат тогава свят на седем (7) отделни църковни територии в седем (7) отделни църковни юрисдикции. Целта е да допринесе за (а и да изпревари) християнизацията на народите и по-бързото развитие на местните църкви. Четвъртият вселенски събор всъщност описва една съществуваща тенденция и иска социално и институционално да използва инерцията на все по-засилващата се християнизация на познатия дотогава свят, така и разширяването на поместните църкви не само на територията на Римската империя, но и извън нея.

1. Първо, във вътрешността на Римската империя съборът разпределя всички митрополитски области според съществуващата тогава митрополитска система (III–IV в.) към пет (5) древнопросияли патриаршески градове, като с изключващо действие оставя извън петте патриаршески църковни формирования възникналата, също съборно, точно 20 години преди това автокефална църква на Кипър.

Все пак останала и седма част (7) от територията на тогавашния познат свят, извън границите на Римската империя. Тази територия била обширна, неопределена и неописана църковно и юрисдикционно. Динамиката на християнизацията на външните народи обаче изисквала евхаристийна организация и съборно регулиране за всичко, което възниквало там. Тази 7-а огромна територия на трите известни тогава континента, извън Римската империя, и на останалите неизвестни и неописани територии на земята по онова време се нуждаела от литургийна присъединеност към някой епископ по евхаристийно-богослужебни причини и по организационни църковни причини – към някой епископски събор, който да работи на територията на тази 7-а огромна църковна юрисдикция. С други думи, Четвъртият вселенски събор създава поместни териториални църкви в целия познат свят (ойкумена). Оттогава в църковноканонично отношение във вселената няма нищо друго освен – в един или друг смисъл – Църквата (Църквите). Остава обаче тази 7-а огромна църковна юрисдикция да бъде църковноканонично проучена.

Еклезио-„логично“ тази 7-а територия трябвало да бъде предоставена на първия в пентархията на патриарсите, тоест на патриарха и папата на Рим. Той обаче ръководел каноничната система на пентархията със съответната съгласуваща съборна роля, която това предполага, и по този начин е изключен по дефиниция от поемането на такава несъразмерна отговорност. Другите три халкедонски патриаршии на Изток би било подходящо от географска гледна точка да поемат такава мисия поради близостта си до тези територии, но техните граници били несигурни, а и били разположени далеч от имперските центрове за вземане на решения, които биха спомогнали за изпълнението на подобна мисия. Халкидонската патриаршия от тези пет, която оставала, била тази на Константинопол, която институционално притежавала три основни характеристики: 1) отговаряла на всички условия за подобно възложение; 2) до този момент била развила огромна мисионерска активност за християнизирането на народите с несравними резултати в сравнение с останалите четири халкидонски патриаршии и 3) притежавала териториална и политическа близост с императора, който, както станало ясно по-късно, в продължение на векове ще подкрепя осъществяването на мисия с подобен мащаб. В резултат на това 7-ата неизследвана територия е придадена на халкидонската Константинополска патриаршия, а нейният патриарх е определен за епископа, който трябва да се споменава при отслужване на божествената Евхаристия в тези земи. Именно в този контекст по-късно (в края на V век) той получава титлата „вселенски“ (οικουμενικός), от която титла впоследствие Константинополската патриаршия започва да се нарича „Вселенска“, а не обратното. Понятието „οικουμενικός επίσκοπος“ е тълкувателно предаване на 28-и канон на Четвъртия вселенски събор, който се отнася до поемането на юрисдикционна отговорност със съборната заповед на Вселенския събор за тази 7-а църковна територия. Това е съдържанието на многообсъждания 28-и канон на Четвъртия вселенски събор в Халкидон. Следователно тази територия, известна на всички като „сред варвар(ск)ите (народи)“ (εν τοις βαρβαρικοίς), е църковна територия и изобщо, ама изобщо не е територия на „диаспора“ (sic!). Освен това двата исторически вида „диаспора“, познати в широкия средиземноморски регион, били еврейската диаспора и другата етническа диаспора, които не съответстват на постановеното в църковноканонично отношение от Халкидонския събор именно защото и двата вида „диаспори“ предполагат методична връзка на един изключителен център с пространства извън този единствен център.

Още от началото на XX век се проявява едно неусетно влияние от страна не само на библейското понятие за еврейската диаспора, но най-вече за националните диаспори, тъй като паствата на поместните национални църкви „в диаспора“ действали аналогично и оказвали влияние върху църковните събития, премествайки центъра на тежестта от халкидонската еклезиология към една „еклезиология“, приспособена и съответстваща на националната външна политика на всяка „православна“ държава. Имитирайки национални практики и усвоявайки външен (нецърковен) културен манталитет, ние въведохме етнофилетистки методологии, довели до църковните безизходици, пред които сме изправени днес. И това е така, защото критериите на немалко поместни църкви при разглеждането на проблема за т.нар. „диаспора“ са етнофилетистки, а не са халкидонски и еклезиологични. Но Халкидонският събор определи тази 7-а територия евхаристийно да бъде църковна територия с епископ епископа на Константинопол и с епископски събор около него, който да му помага при изпълнението на необходимите дела.

Основната методологична грешка, правена през целия XX век, е, че земите „сред варварите“ стават пространство на „диаспора“ и това се превръща в църковен стереотип, докато на практика е съвсем ясно, че става дума за църковна територия. Аналогична грешка е да смятаме например църковната територия на Патриаршията на Рим като земи на „диаспора“ (sic!), докато става дума за халкидонска патриаршеска територия.

Всъщност можем ли да определим като „място на диаспора“ територията, определена от Вселенски събор като църква? Вследствие на това Вселенската патриаршия, отговаряща за 7-ата църковна територия, но приемаща институционалната „диаспора“, релативизира – в първия случай – абсолютната валидност на 28-и канон на Четвъртия вселенски събор, който днес оспорват почти всички, православни и инославни, напълно пренебрегвайки халкидонската църковноканонична реалност, която този канон отразява. Това оспорване придоби и институционален характер, което не трябваше да се случва поради факта, че на Светия и велик събор в Крит (2016 г.) „диаспората“ беше поставена за първи път като тема на официално съборно ниво от цялата Вселенска църква. Така диаспората беше представена като de facto църковна ситуация, като факт от изключително значение и поради това –първостепенен въпрос за Православната църква по целия свят. За първи път беше въведено съборно и официално едно понятие и една несъществуваща в Църквата „църковна“ реалност, която халкидонската еклезиология преди векове изключи по определение, за да не съществува. Освен това каноничното предание на Църквата през първото хилядолетие не споменава никъде въпроса за „диаспората“ не защото, както погрешно се твърди, такава не е имало – очевидно е съществувала – но защото каноничната традиция я е изключила църковноканонически както като идея, така и като съборна реалност.

Тези църковноканонични характеристики се появяват извън 6-те (5+1) църковни територии, в земите „сред варварите“ (εν τοις βαρβαρικοίς). (...)