В памет на моя учител иподякон протопсалт Аргир Сотиров Малчев (†2019)

Времето, в което живеем, е изключително динамично. Църквата е изправена пред огромни предизвикателства. Войната в Украйна, нейните действителни мотиви, причини и последици са плод на обърканото духовно състояние на съвременния човек и на съвременния християнин – руснак, украинец, българин… на всички нас.[1] Съборността на Църквата автоматично изключва национализма[2], но поради „симфонията“ на Църква и държава това реално се оказва невинаги, не от всички и не навсякъде осъществимо. В настоящия текст ще се опитам да представя догматическото учение на Църквата за нейната съборност на базата на изворовия химнографски материал от византийската традиция, съпоставен с късните химнографски творби, каквито са службите на св. Паисий Хилендарски, на св. Серафим Софийски и други съвременни образци на химнографията на Църквата. Поради повода за съставянето на този текст, а именно личността на св. Паисий и История славянобългарска, приоритет ще има службата на преподобния, съставена от иподякон протопсалт Аргир Сотиров Малчев (†2019).

1. Съборността на Църквата според ранните източни химнографски творби, литургичните и светоотечески текстове

Съборността на Църквата се изразява както в нейния вселенски характер, така и в пълнотата на вярата, на истините, които представлява и живее, с които съществува в този и в бъдещия век. Господ Иисус Христос спасява целия свят, целия космос, всяка твар. Това послание се предава и в текстовете на Христовите ученици и апостоли. Св. ап. Павел акцентира на католичността сред членовете на Църквата, която е Христовото тяло и в нея „няма вече ни иудеин, ни елин, ни роб, ни свободник“, защото всички едно са в Христа Иисуса, нашия Господ (срв. Гал. 3:28). Ранните химнографски византийски текстове отразяват посочената по-горе съборност на Църквата. Независимо от коя народност е светецът, от какъв пол е той, какво звание или позиция заема в Църквата, той е значим за цялата Църква със своята святост, със своята уникална личност и вселенски характер.[3] Общуването в тялото Христово е заедно с него, преобразения светец, който се моли в църковното събрание заедно с нас на и в Христос и чрез когото действа освещаващата Божия благодат сред събрания заедно в молитва народ Божий.

Светоотеческите текстове, които отразяват съборността на Църквата, изразяват опита на живите членове на църковната общност. Същевременно този опит на Църквата, вграден в светоотеческите творби, е интегриран в рецепцията на химнографските византийски и старобългарски творби. Светоотеческите тълкувания на новозаветните текстове, в които се посочва съборният характер на Църквата, подчертават единството на тялото Христово, изразено в нейната целокупна вяра. Съборността на Църквата се изразява не само в нейното единство, но и в нейната святост и апостоличност. Ранните отци подчертават тези характеристики на Църквата, които намират изражение и в кръщелните символи като вероизповедна форма.

Основата на съборността е в нейното единство, за което ап. Павел пише, че се осъществява в Причастието на християните с Христос.[4] Тази теза е развита по-късно и в ранните светоотечески текстове като Дидахията, Посланията на св. Игнатий Антиохийски до филадефийци, смирненци и ефесяни, както и в Апологията на св. Юстин Философ. Евхаристията е истина на вярата, която Църквата съдържа в недрата си, изповядва я и живее с нея. Тези текстове акцентират на съборността на Църквата и нейното единство, но заедно с това и на нейната есхатологичност.

Дидахията е много важно свидетелство от ранната епоха на Църквата, което съчетава химнографския със светоотеческия материал. Тя е един от първите раннохристиянски текстове, които, освен че отразяват съборната и есхатологичната същност на Църквата, съдържат в себе си евхаристийни молитви, които изразяват точно тази страна на църковното тяло: „Както тоя преломен хляб беше пръснат (т.е. като житни зърна) по хълмовете и, събран, стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство. Защото Твоя е славата и силата чрез Иисуса Христа през вековете“ (Дидахия 9:4)[5]. Евхаристийната молитва от Дидахията съдържа съборността на Църквата, представена в есхатологична перспектива. Тази истина на вярата е изразена и чрез литургийните текстове на Ранната църква, които представят нейната съборна и есхатологична идентичност – единството на християните, които се причастяват заедно с Христос и участват в настъпващото Царство на славата. Молитвата след епиклезата от литургията на св. Василий Велики продължава богословието на св. ап. Павел относно единството на Църквата според Първото послание до коринтяни.

„А нас всички, които се причастяваме от единия хляб и чаша, съедини един с друг за общуване с Единия Дух Свети, и направи щото нито един от нас да не се причастява за съд или осъждане със святото Тяло и Кръв на Твоя Христос, но да намерим милост и благодат с всички светии, които от века са Ти благоугодили: праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници, благовестници, мъченици, учители и с всеки праведен дух, който е завършил във вяра“[6].

В евхологичните текстове от литургията на св. Йоан Златоуст се съдържат същите есхатологични идеи относно единството на членовете на Христовото тяло. Молитвата преди анафората предава пренасянето на Евхаристийната жертва, която съединява християните тук и сега и там във вечността чрез Светия Дух:

„... и ни удостой да намерим благодат пред Тебе, да Ти бъде благоприятна нашата жертва, и да се всели благият Дух на Твоята благодат в нас, в тези предложени дарове и във всички твои люде“[7].

Ранните и късните източни отци на Църквата предават опита на църковното тяло като живот на един организъм. При св. Ириней Лионски съборността на Църквата отново е в есхатологична перспектива, но той я свързва и с целокупността на вярата, съхранявана в църковното Предание: „Приела това учение и тази вяра, Църквата, макар и разпръсната по целия свят, старателно я пази, като че ли обитава в един дом; еднакво вярва на това, като че ли има една душа и едно сърце, съгласно проповядва това, учи и предава, като че ли има една уста. Макар народите в света да са различни, но силата на Преданието е една и съща. Не иначе вярват и не различно предание имат църквите в Германия, Испания, Галия, на изток, в Египет, в Либия или в средата на света“[8]. При св. Ириней намираме съборността, изразена чрез апостоличността, която съхранява и предава Преданието на Църквата: „Църковното предание от апостолите и проповедта на истините е дошла до нас. И това служи за най-силно доказателство, че една и съща животворна вяра се съхранява в Църквата от апостолите досега – предадена в истинен вид“[9]. 

Новозаветните текстове за Църквата анонсират връзката на съборността с есхатологията, светоотеческите текстове продължават тази перспектива. Химнографските творби отразяват богословието на Църквата през периода, в който са съставени. Отците химнографи не пишат систематическо богословие и затова тези истини на вярата там са предимно в поетичен вид – те възхваляват подвига на светеца, който обаче е за цялата пълнота на Църквата. Св. Йосиф Песнописец в икоса на празника на св. Алексей, човек Божий, възхвалява живота, вярата и добродетелите на светеца, на когото се моли цялата Църква. „Благодатта на твоите добродетели озарява всички, които празнуват твоята памет, отче, явил си се радост за ангели и човеци“[10]. Този богословски мотив, който посочва събралите се всички заедно за духовно тържество, е много често срещан в творбите на византийските отци химнографи. (...)

[1] Украинският епископ Силвестър Стойчев задава реторичния въпрос как е възможно да говорим за Бога след ужасите от войната в Украйна. Вж. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,71367/view,article/. Струва ми се, че идеализирането на християнството превръща Христос само в пример, а не в начин на живот, институциализирането и секуларизацията на Църквата замъгляват нейното битие като жив организъм, помрачават нейната святост, съборност и единство.

[2] Намирам за дълбоко сгрешено отъждествяването на национализма с патриотизма. Докторската дисертация на Александров А. „Институционалност и есхатологичност на Църквата след Просвещението“, С., 2019, (непубликувана) анализира добре причините за появата на национализма в Църквата.

[3] Всъщност текстът на св. ап. Павел в Посланието до Галатяни определя значението на всяка една личност за Христос, без значение от нейния етнос – юдеин или елин, защото Христос спасява всички, които вярват в Него и живеят според заповедите Му. Църквата преодолява разделенията и привежда към общуване с Бога заедно с една вяра, с една уста и едно сърце.

[4] Вж. 1 Кор. 10: 16-17: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, Който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб и едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“.

[5] Гошев, И. Учение на дванадесетте апостоли. Увод, текст и изяснения. В: ГБФ, 1940–41 г., София, с. 37.

[6] Служебник, Синодално издателство, София, 1985, с. 144; Ιερατικόν, Αθήνα, 2004, σ. 174 Ἡμᾶς δὲ πάντας, τοὺς ἐκ τοῦ ἑνὸς Ἄρτου καὶ τοῦ Ποτηρίου μετέχοντας, ἑνώσαις ἀλλήλοις εἰς ἑνὸς Πνεύματος Ἁγίου κοινωνίαν, καὶ μηδένα ἡμῶν εἰς κρῖμα, ἢ εἰς κατάκριμα ποιήσαις μετασχεῖν τοῦ ἁγίου Σώματος, καὶ Αἵματος τοῦ Χριστοῦ σου, ἀλλ' ἵνα εὕρωμεν ἔλεον καὶ χάριν μετὰ πάντων τῶν, Ἁγίων, τῶν ἀπ' αἰῶνός σοι εὐαρεστησάντων, Προπατόρων, Πατέρων, Πατριαρχῶν, Προφητῶν, Ἀποστόλων, Κηρύκων, Εὐαγγελιστῶν, Μαρτύρων, Ὁμολογητῶν, Διδασκάλων, καὶ παντὸς πνεύματος δικαίου ἐν πίστει τετελειωμένου.

[7] Служебник, Синодално издателство, София, 1985, с. 86; Ιερατικόν, Αθήνα, 2004, σ. 129 Κύριε ὁ Θεὸς ὁ παντοκράτωρ, ὁ μόνος ἅγιος, ὁ δεχόμενος θυσίαν αἰνέσεως παρά τῶν ἐπικαλουμένων σε ἐν ὅλῃ καρδίᾳ, πρόσδεξαι καὶ ἡμῶν τῶν ἁμαρτωλῶν τὴν δέησιν καὶ προσάγαγε τῷ ἁγίῳ σου θυσιαστηρίῳ, καὶ ἱκάνωσον ἡμᾶς προσενεγκεῖν σοι δῶρα τε καὶ θυσίας πνευματικὰς ὑπέρ τῶν ἡμετέρων ἁμαρτημάτων καί τῶν τοῦ λαοῦ ἀγνοημάτων. Καὶ καταξίωσον ἡμᾶς εὑρεῖν χάριν ἐνώπιόν σου, τοῦ γενέσθαι σοι εὐπρόσδεκτον τὴν θυσίαν ἡμῶν, καὶ ἐπισκηνῶσαι τὸ Πνεῦμα τῆς χάριτός σου τὸ ἀγαθόν ἐφ' ἡμᾶς, καὶ ἐπὶ τὰ προκείμενα δῶρα ταῦτα καὶ ἐπὶ πάντα ταὸν λαόν σου.

[8] Rousseau, A., Dutreleau, L. Irenee de Lyon. Contre les heresies, I, 10, 2 (SC 264, 158-160).

[9] Ibid.

[10] Минея март, Москва, 1996, с. 169: „Житие́м и словесы́ украси́лся еси́/ и Христо́ву Це́рковь возвели́чил еси́ твои́м житие́м,/ отца́ и ма́терь, царя́ и лю́ди торжествова́ти устро́ив,/ де́лы же соблю́д, е́же по о́бразу Бо́жию, Алекси́е преподо́бне,/ возсия́л еси́ в ми́ре твои́м целому́дрием./ Те́мже благода́ть доброде́телей твои́х облистава́ет вся, ве́рою пра́зднующия, о́тче, па́мять твою́,/ яви́л бо ся еси́ А́нгелом и челове́ком ра́дование...“.Икос на 17 март – Алексей, човек Божий: „Τὶς τὰς σεπτάς σου ἀρετὰς ἀξίως εὐφημήσει, καὶ ἱκανῶς ὑμνήσει, Ἀλέξιε θεόφρον, τὴν σωφροσύνην, τὴν ὑπομονήν, τὴν πραότητα, τὴν ἐγκράτειαν, τὸν ἀκατάπαυστον ὕμνον, τὴν ἄκραν σκληραγωγίαν, καὶ ἄμετρον ταπείνωσιν, δι' ὧν Ἀγγέλοις ἐφάμιλλος γενόμενος. Πρεσβεύεις ἀεὶ ὑπὲρ τοῦ κόσμου παντός· διὸ ἀκούεις Ὅσιε, νῦν παρὰ πάντων Πιστῶν. Χαίροις Ὁσίων τερπνὸν ἐγκαλλώπισμα...“.