Разговор в редакцията на сп. Християнство и култура с участието на: иконом Василий Шаган, пастор Даниел Топалски, Ренета Трифонова и протойерей д-р Сава Кокудев. Водещ: Сандра Керелезова

Сандра Керелезова: Когато поставяме голямата тема за християните като общност, нека започнем разговора ни с констатацията за разпада на традиционната общност. И днес сме в ситуация, в която мнозина разбират общността изцяло на ниво виртуално общуване, особено в пространството на големия град. По какъв начин тези процеси се отразяват на днешното ни разбиране за църковна общност?

Отец Василий Шаган, предстоятел на варненските храмове „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ и „Св. Архангел Михаил“: Като свидетел на всичко, което се случва през тези 30 години на възраждане на Църквата в България, мога да кажа, че всъщност ние все още трудно разбираме какво би трябвало да представлява една църковна общност. Лично аз, въпреки че съм изследвал този въпрос от най-ранните години на моето свещеническо служение, все повече и повече стигам до извода, че ние не осъзнаваме докрай какво всъщност означава църковната общност. На първо място, трудно можем да осмислим свободата на всяка личност – като член на общността, от една страна, и като индивидуална същност, от друга. Затова и нерядко ставаме свидетели как много лесно хора от една църковна общност се унифицират. Изобщо въпросът за свободата в Църквата е твърде голям и ние изпитваме затруднение да разнищим различните му пластове, защото много трудно е да приемаш различията, да ги цениш. Да съумееш да поставяш всеки член на общността на определеното му място, като осъзнаваш тази общност като една мозайка, хармонично устроена. Далеч по-лесно е обаче да уеднаквиш всичко в някакъв общ профил. Да изградиш истинска църковна общност, това е голямо изкуство, което не се преподава, особено предвид това, че имаме прекършен опит. Да изградиш една църковна общност зависи и от харизмата на човека, който е поставен да предстоятелства тази общност.

Бих казал, че има енории, които само създават впечатление за общност. Да, там се организират съвместни инициативи, заедно пият чай след неделната литургия, всички се стремят да се причастяват. Но струва ми се, че понятието общност е много по-дълбоко и трябва да го търсим именно в тази свобода и способност на хората да се отнасят по правилния начин един към друг, в това число да умеят да ценят йерархията, която е неизбежна и трябва да я има като принцип, който скрепява. Днес, преди да дойда на тази среща, моята съпруга ми прочете една мисъл: „Човекът се оценява най-вече по това как се държи с хората, от които не очаква нищо!“, или не очаква да му върнат ресто. И това се отнася и за една енория – начинът, по който се държим помежду си, когато не очакваме нищо един от друг, създава цялостната атмосфера в общността ни.

Действително съвременният човек боледува от себелюбие и егоизъм и тогава той много по-лесно се капсулира в себе си. Неговото отношение както към Бога, така и към всички останали около него е себично. Това несъмнено пречи и си мисля, че основните ни проблеми се коренят в нашите неправилно ориентирани страсти. Т.е. ако страстите ни са дадени да познаваме Бога – като решителност, хъс, а ние сме ги насочили към себични нагласи: как да защитим собствената си правота, на тази почва виреят егоистичните отношения помежду ни и в Църквата.

Ренета Трифонова, магистър по теология, докторант по християнска етика към Православния богословски факултет на Великотърновския университет, главен редактор на сайта Християнство.бг:Проблемът за разпада на общността според мен освен това, на което обърна внимание отец Василий, е и с кризата на съборността . За жалост лесно допускаме всички тези съвременни явления – индивидуализъм, идеологии и др., да навлизат в Църквата. Вместо ние да преобразяваме света, което е нашата задача като християни, позволяваме тези явления да започнат да навлизат в нашата църковна общност и да променят нас.

Проблемът е и в това, че енорията, дори и днес, рядко се разбира като евхаристийна общност. А когато Литургията, Евхаристията не е неин център, тя започва да живее вече не като общност, а като общество, защото индивидуализмът навлиза в нея и я руши отвътре. Била съм свидетел на разпад на енории точно поради тази причина, на разпад на енорийското съзнание. Какво е лекарството това да не се случва, може би свещениците тук ще кажат.

Даниел Топалски, пастор на Евангелската методистка епископална църква във Варна, председател на Централното ръководство и суперинтендант на Евангелската методистка епископална църква в България, доктор по богословие: Според мен всички традиционни общности, включително и църковните, се намират в изпитание и в криза в момента. И това ни изправя пред предизвикателството да престанем да възприемаме общността като нещо, което е факт по подразбиране. Така са го възприемали хората в традиционното общество, но това вече не е реалност. Общността е нещо, за което трябва да положим усилие, нещо, в изграждането на което ние също трябва да вложим старание, и то съвсем целенасочено. Не е нещо, което се случва от само себе си, макар че дарът на общението и създаването на общности е и дар на благодатта. Затова и не бива да го поставяме в никакъв случай само в зависимост от човешките усилия.

Сигурно ви прави впечатление, че съвременните хора са склонни да участват в общности за постигане на краткотрайни цели. Аз ги наричам общности ad hoc. Такива много лесно се формират в интернет. Хората предпочитат да участват точно в такива общности, с крайните цели на които те са съгласни. И затова има една голяма флуидност на общностите, към които хората се присъединяват. И ние бихме могли много лесно да кажем, че всичко това е изключително негативно, но в същото време то ни изправя пред истината, че ако ние действително държим на нашето оцеляване, трябва да приемем това предизвикателство и с неговите положителни страни, т.е. още по-целенасочено да се стремим към изграждането на тези общности, към преодоляването на тази флуидност, на този характер на общностите да бъдат за случая единствено и само. И отново, и отново да възстановим тяхната трайност, която се базира и на общението, което преодолява строго индивидуалните интереси и в крайна сметка цели общото благо.

Така че сегашната ситуация трябва да възприемаме не само от негативната й страна. Тя е едно добро предизвикателство към нас – да осъзнаем, че именно в тази ситуация, именно в този контекст ние в още по-голяма степен сме призвани да полагаме усилия за изграждане на църковните общности. В традицията, към която аз принадлежа, понятието енория не съществува. Особено в неговия чисто географски смисъл. Аз нямам граници, в които да се простирам, хората, които идват на богослужение в нашата църква, идват от всички краища на град Варна и те го правят, защото го желаят. В този смисъл богослужебната общност е винаги нещо, което с Божията помощ ние съграждаме всеки ден. И това е пак част от това, което в православната традиция се нарича аскеза или подвиг, неотделима част от нашия християнски начин на живеене.

Сандра Керелезова: Това е много важен момент, който вие споменахте – да погледнем на тази нова ситуация и като на възможност за търсене на нови подходи към съвременния човек и може би да успокоим неговите опасения. Ако може да формулираме едно от тях: „Не бих искал да принадлежа към някаква безлична колективна група, да съм някаква безгласна буква...“.

Отец д-р Сава Кокудев, свещеник в столичния храм „Св. София“, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет: Иска ми се да изкажа съгласието си с това, което говориха и отец Василий, и Ренета, и пастор Топалски. Наистина, сякаш сме допуснали светът много мощно да нахлуе в Църквата и да преобърне собствените ни представи за това що е общност. И един от каналите, по който навлиза светът, е икономическият. Това е много голяма тема. Начинът, по който Църквата се издържа, връзката с т.нар. треби, индивидуални потреби, това днес е много определящо. Отец Василий каза за тази вътрешна връзка между членовете на общността колко е важно тя да бъде изградена в свобода и абсолютно съм съгласен с него, защото унификацията на членовете означава наистина тяхната деперсонификация или another brick in the wall – някакви тухлички, някаква стена. Това е точно идеологическият тип за изграждане на общност.

От друга страна, това навлизане на света в Църквата трябва по някакъв начин да бъде претворено. Ние сме сложени в Църквата именно за да свидетелстваме за това друго време, за другия свят, за този друг еон, в който се претворяват нещата от света. Ние, християните, трябва да сме точките, чрез които се претворява тоя свят. Да си представим образно едни семена, които попадат в тая мелница на Духа, мелницата трябва да преломи обвивките на всеки един от нас – това е егоизмът. Тази фрагментарност на света трябва да бъде преобразена в единство, в един хляб, в който действат връзките на вярата, надеждата и любовта. Тоест едно от нещата, което най-много ни липсва, както каза Рени, е усещането за съборност и за органичност на Църквата. Църквата е тяло, а ние, съвременните хора – и християни, и нехристияни – живеем в свят, в който всичко е виртуално, безтелесно, всичко е все повече отделено от телесността. Ние самите ставаме монади, някакви отделни фрагментарни същества, които са включени в някаква общност, както каза пастор Топалски, изградена на друг принцип – клубове по интереси, утвърждаващи нашата индивидуалност. Това е една от аксиомите на съвременното секуларно общество: ние да се усъвършенстваме в нашия егоизъм на практика. И тук идва Църквата, която трябва да преобрази това влечение в нещо, което наистина е градивно, изграждане в Тялото Христово. Т.е. всеки от нас се явява някаква точка на синтеза, на това претворяване в сблъсъка между света и Църквата. Всеки от нас е призван да бъде такъв проповедник. (...)