БЕСЕДА

Посвещава се на А. В. Елчанинов

А. – Досега всички наши разговори, с каквото и да започваха, в края на краищата бяха свеждани от твоя страна до вечния припев: „Не може да има един последователен светоглед без религиозна основа, не може да има последователен живот – живот според истината – без религиозен опит”. А от моя страна имаше недоумение: аз не отхвърлях като невъзможно, както помниш, действително да има един абсолютен светоглед, какъвто искаш ти – светоглед, който е способен да обхване всичко чрез една обща диалектически изкована взаимовръзка от съждения. Също така не отхвърлях като невъзможен един напълно последователен живот според истината, т.е. живот, който да е оправдан във всеки негов детайл от гледна точка на абсолютния светоглед. Но не ги отхвърлях като невъзможни не защото сме слаби и неустойчиви, а преди всичко защото такава истина не може – не е възможно да бъде придадена пълната истина на живота и неговият смисъл – защото аз не мога, както казах, да призная право на съществуване на абсолютния светоглед, а всъщност само той може – по-точно, би могъл – да разкрие смисъла на живота и по този начин да оправдае, макар и post factum, поведението.

Ти искаш действителността и нашето отношение към нея да бъдат не просто дадени на съзнанието, а да са дадени в тяхната истина, в тяхната правдивост; ти настояваш да бъде разкрит разумният смисъл и правото на съществувание на онова, което ни е дадено като непосредствено разкриващо се. С една дума, не ти е достатъчно да осъзнаваш, че има действителност; ти искаш още да знаеш какво представлява тя, и след това да разгледаш до каква степен това какво съответства на някакви вечни норми, до каква степен това какво е онова, което трябва да бъде, и доколко то може да бъде такова. И ти заявяваше, че такъв светоглед не може да бъде изграден без религиозни основания и без религиозен опит. Повтарям, аз ни най-малко нямаше да протестирам срещу твърдението ти за неговата невъзможност, ако не беше добавил – „без религиозно основание и без религиозен опит”.

В. – Само че това е най-важното.

А. – Значи с тях – религиозните основания и опита – той е възможен?

В. – Ти го казваш.

А. – Смяташ ли, че е възможен за знанието изобщо като негова крайна цел и никога непостижим идеал, или пък че е възможен някъде и някога, ако не за теб, то за друг, след милиони години, или най-накрая – че такъв един светоглед е възможен при дадените ни конкретни условия, т.е. сега например за теб?

В. – Да, сега е възможен за мен, но също така и за всеки, който поиска: „искайте и ще ви се даде”.

А. – А ако не е тайна, ти имаш ли го вече? На теб даде ли ти се? Удаде ли ти се?

В. – Не, не е тайна. Много неща още не съм напълно разработил, още повече не съм изяснил в логическа форма, не съм възприел и усвоил достатъчно. Но ако не самият светоглед, то неговото начало, основите му вече са налице. Само че ти напразно променяш смисъла на посочения цитат – то не ми се „удаде” и не ми се „даде”, а бе дадено.

А. – Разбирам, но… впрочем не искам да споря. Нека да бъде „дадено”. Само кажи, твоят светоглед – начеващ, подготвящ се, както искаш го наречи – може ли да бъде сведен до някакъв установен тип?

В. – Да, може.

А. – До кой именно?

В. – Това е християнството.

А. – Надявам се, че не е църковното.

В. – Напразно се надяваш – точно църковното, католичното.

А. – Знаеш ли, че аз нарочно водих разговора с такива подробности, искаше ми се да заявиш точно това, което каза току-що.

В. – Че абсолютният светоглед – това е католичното християнство?

А. – Да, точно така. Искам да поговоря с теб, за да си изясня. Разбира се, нямам намерение да разговаряме за абсолютността на такъв един светоглед; тази мнима абсолютност звучи за мен прекалено странно, за да си струва да губим време да я обсъждаме. Но ми се иска да разбера, доколкото мога, вашите възгледи за действителността.

В. – (Мълчи въпросително.)

А. – Недоумяваш? Мълчиш? Cum faces clamas?^[1] Крещи си, мълчейки. Аз не мога да поставя въпроси за абсолютния светоглед, не мога, ако искаш, чисто физиологично. Абсолютностите ми засядат в гърлото и със своята тръпчивост развалят настроението на духа; всички тези „Истини” ме карат само да се сърдя. Не, моля ви, избавете ме от баналностите.

В. – Quid est Veritas?^[2] Така ли е?

А. – Точно така. Пък и за какво ви е истината? Неслучайно Дяволът при Достоевски посочва такава една черта: „Само че като иска мошеничество, защо му е пък санкцията на истината? Но такова си е нашето руско съвременно човече: без санкция няма да се реши и на мошеничество, дотолкова е възлюбило истината…”^[3].

В. – Това за нас ли се отнася?

А. – Между другото, спомних си. Но нека оставим този чувствителен въпрос. Ето, казвам, че искам да те разбера. Без да признавам абсолютните светогледи, няма да започна, разбира се, да искам от теб абсолютни доказателства в подкрепа на твоя светоглед. За мен би било достатъчно – и бих те разбрал – ако ми покажеш, че твоят светоглед има законни основания сред останалите. Сега за мен той е маргинал, парий сред останалите светогледи, защото, макар че и те не са нещо значително, то все пак с тях няма да се задавиш така, както с вашия. Тъй като, теоретично погледнато, за мен той е детска фантастика, но от практическа гледна точка е зловредна отрова за обществото – latet anguis in herba^[4]. Но не в това е същността. Мога да призная и ще призная такова положение на нещата за приключило тогава и само тогава, когато ми бъде показана, първо, възможността на всичко това, което твърдите, т.е. чудесата, тайнствата и „другото”, но не поотделно, а като свързана система, и второ, когато ми бъде показано, че всички тези ваши твърдения, дори и да се окажат възможни и мислими, сред безкрайно многото други твърдения имат някакво предимство в смисъла на вероятност – т.е. те са не само мислими, но и имат някаква не прекалено малка вероятност. Следователно ще те разбера, ако успееш да ми покажеш, че всички ваши догмати, тайнства и тям подобни са мислими като такива – не съдържат в себе си нелепици – и че вашите решения и вашите разбирания за тайнствата и тям подобни имат поне малък шанс – вероятността им не е безкрайно малка.

В. – Това, което поиска, не е никак малко. Това, което според теб трябва да ти дам сега, е задача на цялата рационална философия ведно с науките – с една дума, задача на отрицателната философия, ако се възползваме от терминологията на Шелинг. Защото точно тази философия се занимава с разделението между възможно и невъзможно, мислимо и немислимо и тя изгражда системата на възможното. Но освен това ти искаш още и да се обоснове вероятността. Това е задача на философията на вероятното, ако мога така да се изразя, философия, която квалифицира вероятността на различните възможности и установява някаква градация във възможното. Да не говорим за това, бих ли могъл да ти дам такава конструкция, по две причини – аз вероятно не съм достатъчно подготвен за една такава задача, за да изрека на глас всичко, освен това не може да говорим за всичко, което искаш, и поради липса на време. Та това, за което настояваш, дори да бъде изложено в най-конспективен и сбит вид, може да бъде предмет на специален курс лекции или специален трактат. (...)

[1] Лат. – мълчаливо крещиш. Б.пр.

[2] Лат. – що е истина? Б.пр.

[3] Достоевски, Ф. Братя Карамазови, ч. IV, превод: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев. – В: Достоевски, Ф. Събрани съчинения в 12 тома. С., Народна култура, т. 9.

[4] Лат. – змия се укрива в тревата. Б.пр.