МЕЖДУ ХИМЕРА И ХАРИБДА

Византийски и поствизантийски възгледи за политическата организация на италианските градове държави (продължение)[1]

 

Византийците отиват на Запад: Апостолис, Кидонис, Хрисолор и Висарион

Признаците на упадък във Византийската империя и имигрантският поток на Запад през ХV век предизвикват различни реакции сред византийските автори. Михаил Апостолис продължава по-ранните възгледи,изразени от патриарх Георги Схолар (ок. 1400–1472), за античното гръцконаследство като елемента, който отделя „елините“ от „варварите“.[2]

Апостолис е роден около 1422 г. в Константинопол, но след падането награда прекарва останалата част от живота си на Крит – до самата сисмърт ок. 1480 г. Той няколко пъти пътува до Италия и се надява да получи преподавателско място по гръцки език там, но този план никога несе изпълнява. През времето, когато живее на Крит, някъде след 1453 г.,Апостолис написва реч, която очевидно е целяла да отхвърли претенцията за превъзходство на Запада пред гръцката култура, що се отнася до Рождеството Христово и изхождането на Светия Дух. Макар по-голямата част от речта да се занимава с богословски въпроси, във втората част той захваща интересно сравнение между културните достижения на гърците и на западните, и хвали гърците за това, че са открили красотата на писмеността и философията; той завършва това сравнение с хваление на древногръцките философи и на църковните отци.[3] Нещо подобно той прави и в по-ранна своя работа, в която разяснява как дейността на Висарион, архиепископ Никейски и по-сетне кардинал (ок. 1400–1472), допринася за процъфтяването на науките в съвременна Италия.[4]

Навярно най-голямото предизвикателство, с което защитниците на византийското превъзходство като Апостолис се сблъскват, е нуждата да се справят с кризата във Византийската империя.[5] Принудени да признаят, че империята се намира пред тотален колапс, тези автори развиват идеята, че падането на Византия е проявление на една неизбежна необходимост. Начевайки от положението, че всяка цивилизация изминава един цикъл и има свое начало, средна фаза и край, Апостолис достига до мрачното заключение, че докато византийците са остатъци от гърците и са обречени да бъдат поробени, италианците са в началото на своята цивилизация и са свободни.[6] През 1459 г. той призовава Германския император Фридрих ІІІ да освободи сухоземна Гърция и да възстанови Византийската империя, като постави своя син Максимилиан за владетел на Изтока.[7]

Докато Апостолис възприема един фаталистки и унил подход, Димитър Кидонис (ок. 1324 – ок. 1398) се противопоставя на традиционните убеждения за инфериорността на западните и всъщност препоръчва следването на техния пример в едно последно усилие да се спаси олюляващата се империя. Програмата на Кидонис представлява мощно противопоставяне на дълбоко вкоренените клишета за културното превъзходство на византийците и стандартното приравняване на латиняните към варварите.[8] Той охотно признава превъзходството на латиняните и техния потенциал да имат положително влияние върху онези, които се свързват и взаимодействат с тях. Латиняните, отбелязва той, са усвоили Аристотел и Платон и музата им е по-впечатляваща от онази на двамата гръцки философи, докато византийците са ги пренебрегнали до такава степен, че смятат метода на диалектическото доказателство за латинско изобретение. Още повече че, за разлика от многословния атически стил, с който византийците така се гордеят, латиняните съумяват да изразят истината сбито и са много по-подготвени за логически диспут.[9]

Кидонис посещава Венеция три пъти – 1369–71 г.,1389–91 г. и 1396–7 г. Кореспонденцията му изобилства от алюзии с последствията от търговската война между венецианците и генуезците.[10] В писмо до Иоан Ласкарис Калофер (писано между 1371 и 1374) той отбелязва впечатленията си от Венеция и красотата на града. В духа на Висарионовата утопична визия за Венеция, Кидонис визуализира Serenissima като притежаваща съвършенството на гравюра: той хвали географското разположение на града, красотата на сградите му, църквите му и доковете; а също и големите кораби. Разказът му обаче не се ограничава до красотата на града; Кидонис подчертава още и отличното му държавно устройство: благоразумието на съвета, силата на законите, наказанията върху злотворниците и вредителите, както и наградите за добрите граждани. В добавка той подчертава, че политическата система на Serenissima дава възможност гражданите да участват в добрите дела и не оставя място за леност; хармонията, характерна за целия град, е като тази на музиката и цялата общност има усещането за причастност към едно единно тяло.[11] По-късно, през 1380 г., той окуражава Калофер да уседне във Венеция – град, който ще даде сигурност и на него, и на собствеността му, добавяйки, че и той самият би бил щастлив да се премести там.[12] Кидонис получава венецианско гражданство през 1391 г. и се премества във Венеция през 1396.[13] (…)

 

 

[1]Първата част е публикувана в Християнство и култура, година 2022/брой 170. Публикацията се осъществява със съкращения.

[2] OEuvres completes de Gennade Scholarios, ed. Louis Petit (Paris, 1935), 4: 403-06. Още по-въпроса и допълнителни позовавания, вж. Christopher Livanos, Greek Tradition and Latin Influence in the Work of George Scholarios: “Alone against All of Europe” (Piscataway, NJ., 2006), 89-94. За понятието „елин“ през късновизантийския период вж. Kaldellis, Hellenism in Byzantium, ch. “Imperial Failure and the Emergence of National Hellenism,” 317-88; Johannes Koder, “Griechische Identitaten im Mittelalter: Aspekte einer Entwicklung,” in Byzantium: State and Society [заглавието е на гръцки], ed. Anna Avramea et al. (Athens, 2003), 297-319; Angeliki E. Laiou, “From ‘Roman’ to ‘Hellene’,” in The Byzantine Fellowship Lectures 1, ed. Nomikos M. Vaporis (Brookline, MA., 1974), 13-28; Steven Runciman, The Last Byzantine Renaissance (Cambridge, 1970), 19-23; idem, “Byzantine and Hellene in the Fourteenth Century,” in Volume on Konstantinos Armenopoulos, ed. Georgios Michaelides-Nouaros (Thessalonike, 1952), 27-31; Hans-Georg Beck, “Reichsidee und nationale Politik im spatbyzantinischen Staat,” Byzantinische Zeitschrift 53 (1960): 86-94; Hans Ditten, “Βαρβαροι, Ελληνες und Ρωμαιοι bei den letzten byzantinischen Geschichts-schreibern,” in Actes du XIIe Congrѐs International d’Etudes Byzantines (Belgrade, 1964), 2: 273-99; Kilian Lechner, “Byzanz und die Barbaren,” Saeculum 6 (1955): 292-306; idem, “Hellenen und Barbaren im Weltbild der Byzantiner: Die alten Bezeichnungen als Ausdruck eines neuen Kulturbewusstseins” (Ph.D. Diss., University of Munich, 1954); Julius Juthner, Hellenen und Barbaren: Aus der Geschichte des Nationalbewusstseins (Leipzig, 1923); и обобщено, Apostolos E. Vacalopoulos, Origins of the Greek Nation: The Byzantine Period, 1204-1461, trans. Ian Moles (New Brunswick, NJ., 1970).

[3]Vasileios Laourdas, “Μιχαηλ Αποστολη, Λογος περι Ελλαδος και Ευρωπης,” Epeteris Etaireias Byzantinon Spoudon 19 (1949): 235-44; Deno J. Geanakoplos, Greek Scholars in Venice: Studies in the Dissemination of Greek Learning from Byzantium to the West (Cambridge, MA., 1962), 73-110; idem, “A Byzantine looks at the Renaissance: The Attitude of Michael Apostolis Toward the Rise of Italy to Cultural Eminence,” Greek and Byzantine Studies 1 (1958): 157-62; и като цяло, Anna Pontani, “Sullo studio del greco in Occidente nel sec. XV: l’esempio di Michele Apostolis,” in Italia ed Europa nella linguistica del Rinascimento: Confronti e relazioni, ed. Mirko Tavoni, vol. 1: L’Italia e il mondo romanzo (Modena, 1996), 133-70; Gerhard Podskalsky, Theologie und Philosophie in Byzanz: Der Streit um die theologische Methodik in derspatbyzantinischen Geistesgeschichte (14./15. Jh.), seine systematischen Grundlagen und seine historische Entwicklung (Munich, 1977), 228-29

[4]Christos G. Patrinelis, “Μιχαηλ Αποστολη προσφωνημα ανεκδοτον εις τον καρδιναλιον Βησσαριωνα,” Αθηνα 65

(1961), 129-37, 134

[5]Вж. като цяло Franz Tinnefeld, “Zur Krise des Spatmittelalters in Byzanz,” in Europa 1400: Die Krise des

Spatmittelalters, ed. Ferdinand Seibt и Winfried Eberhard (Stuttgart, 1984), 284-94; Jan-Louis van Dieten, “Politische Ideologie und Niedergang im Byzanz der Palaiologen,” Zeitschrift fur Historische Forschung 6 (1979):1-35; Franz Dolger, “Politische und geistige Stromungen im sterbenden Byzanz,” Jahrbuch der Osterreichischen Byzantinistik 3 (1954): 3-18.

[6]Laourdas, “Μιχαηλ Αποστολη, Λογος περι Ελλαδος και Ευρωπης,” 244.

[7]Vasileios Laourdas, “Michael Apostolis’ Appeal to Emperor Frederick III,” in Geras Antoniou Keramopoulou (Athens, 1953), 516-27 [на гръцки].

[8]Вж. като цяло Alain Ducellier, “La notion d’Europe à Byzance des origines au XIIIeme siecle. Quelques reflexions,”Byzantinoslavica 55 (1994): 1-7.

[9]Ihor Ševčenko, “The Decline of Byzantium Seen through the Eyes of its Intellectuals,” Dumbarton Oaks Papers

15 (1961): 169-86, 176; Frances Kianka, “Demetrius Cydones (c.1324-c.1397): Intellectual and Diplomatic Relations between Byzantium and the West in the Fourteenth Century” (Ph.D. Diss., Fordham University, 1981), и като цяло Franz Tinnefeld, “Das Niveau der abendlandischen Wissenschaft aus der Sicht gebildeter Byzantiner im 13. und 14. Jh.,” Byzantinische Forschungen 6 (1979): 241-80.

[10]Напр. Demetrius Cydones, Correspondance, ed. Raymond J. Loenertz (Città del Vaticano, 1960), 2:32 (Писмо 161, датирано 1377–78 г.), превод на немски Demetrios Kydones, Briefe, trans. Franz Tinnefeld (Stuttgart, 1991), 2: 85; ibid., 38 (Писмо 167, датирано 1376-77 г.), Briefe, 2:72; ibid., 72 (Писмо 198, датирано 1381 г.), Briefe, 170. Вж. също George T. Dennis, “Demetrios Cydones and Venice,” in Bisanzio, Venezia e il mondo franco-greco (XII-XV secolo), 495-502, 496-7. За връзките на Кидонис с Италия вж. John W. Barker, “Emperors, Embassies, and Scholars: Diplomacy and the Transmission of Byzantine Humanism to Renaissance Italy,” in Church and Society in Late Byzantium, ed. Dimiter G. Angelov (Kalamazoo, MI., 2009), 158-79, 159-64; Frances Kianka, “Demetrios Kydones and Italy,” Dumbarton Oaks Papers 49 (1995): 99-110.

[11] Demetrius Cydones, Correspondance, 1:53 (Писмо 24), Briefe 2:491. Описанието на Венеция, което Кидонис прави, е интересен пример на византийския жанр екфразис и силно напомня написаното за неговия роден град Солун в 1346 г., след зилотското въстание: Кидонис възхвалява мащаба, красотата, богатството, разположението, плодородието на земята, светилищата и църквите, пазарния площад, пристанището, укрепленията на града. Солун се радва на застъпничеството на св. Димитър, доколкото той се покои там и успокоява социалните напрежения, служейки като посредник между гражданите и Бога; той също така скланя управляващите към умереност и облекчаване на тежкия данък и е главнокомандващ срещу външните врагове; св. Димитър внушава страх у онези, които посмеят да нападнат града. Солун винаги е бил истински Хеликон, понеже е приютил цяло съзвездие изтъкнати оратори, философи и учени и да живееш там е като да обитаваш Атина заедно с Демостен и Платон. Текстът се намира във Vasiliki Nerantzi-Varmazi, Encomia of Byzantine Thessaloniki: Introduction, Texts, Translation (Thessalonike, 1999), 107-10 (оригиналният текст), 111-13 (превод на съвременен гръцки); превод на английски и коментари: Barker, “Late Byzantine Thessalonike: A Second City’s Challenges and Responses,” 5-6. Вж. също idem, “The ‘Monody’ of Demetrios Kydones on the Zealot Rising of 1345 in Thessaloniki,” in Essays in Memory of Vasileios Laourdas (Thessalonike, 1975), 285-300. За византийските енкомии за Солун, вж. Helen Kaltsogianne, et al., Thessaloniki in Byzantine Literature: Rhetorical and Hagiographical Texts (Thessalonike, 2002) [на гръцки]; Nerantzi-Varmazi, Encomia of Byzantine Thessaloniki; Herbert Hunger, “Laudes thessalonicenses,” in Etaireia Makedonikon Spoudon, Eortastikos tomos, 50 chronia: 1939-1989 (Thessalonike, 1992), 99-113. За византийските ekphraseis като например описанието на църквата на св. апостоли в Константинопол на Николай Месарит (р. 1163/64), вж. следните изследвания на Ruth Webb: “The Aesthetics of Sacred Space: Narrative, Metaphor, and Motion in Ekphraseis of Church Buildings,” Dumbarton Oaks Papers 53 (1999): 59-74; и като цяло, Ekphrasis, Imagination and Persuasion in Ancient Rhetorical Theory and Practice (Farnham, VT., 2009); “Ekphrasis Ancient and Modern: the Invention of a Genre,” Word and Image 15 (1999): 7-18; както и Efterpi Mitsi and Panagiotis Agapetos, “Eikon and Logos: The ‘Ekphrasis’ from Ancient to Byzantine Literature,” in Eikon and Logos: Six Byzantine Descriptions of Works of Art, ed. Panagiotis Agapetos and Martin Hinterberger (Athens, 2006), 15-38 [на гръцки]; Helen Saradi, “The Kallos of the Byzantine City: The Development of a Rhetorical Topos and Historical Reality,” Gesta 34 (1995): 37-56

[12] Demetrius Cydones, Correspondance, 2:113-4 (Писмо 223, датирано 1381–2 г.), Briefe, 185; ibid., 318 (Писмо 371, датирано 1387–8 г.), Briefe, 4: 56. За Калофер вж. Ambrosius K. Eszer, Das abenteuerliche Leben des Johannes Laskaris Kalopheros: Forschungen zur Geschichte der ost-westlichen Beziehungen im 14. Jahrhundert (Wiesbaden, 1969).

[13]Raymond J. Loenertz, “Demetrius Cydones, citoyen de Venise,” Echos d’Orient 37 (1938): 125-26