Смъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение един по един умира завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Когато хората си дават един на друг сила за живот чрез слово и дела, произтичащи от вярата в Господа и благодарение на Неговата мощ, то тогава на онези, които дават – на тях им се дава. Те се обогатяват и самите те укрепват в живота, а най-пълното себеотдаване е, когато човек отдава живота си на Господа и на своя ближен, защото това води към въздигане, към най-пълноценен живот. Това е най-големият парадокс, присъщ на човешката личност. Човек, колкото повече се раздава на Бога и на хората, все повече се изкачва към изобилния, по-възвишения живот. Ако всяко добро дело, извършено за другиго, е отказ от самия теб или частична жертва за другите, това може да стане само ако едновременно с това ти посвещаваш това дело и на Господа. Радостта е и за теб – жертвайки собствената си воля, ти я даряваш на Бога. По съвсем естествен път това ти носи радост и нов живот, максимално пълноценен, защото идва от Онзи, Който ти е дарил живота и носи вечния живот в Себе Си.

Когато приемаме смъртта като жертва, поискана от Бога за другите, тогава тя няма да е плод на обикновена пасивност, а ще бъде акт на върховна воля и сила. Това няма да е акт на отрицание на твоя живот, защото това би омаловажило Божия дар, а използване на този фундаментален дар за извършването на един акт на върховна любов, заради който всъщност ти е даден животът. Смъртта като жертва, т.е. използването на живота за извършването на акта на върховната любов, фактически е акт на върховно въздигане на живота до най-силното преживяване на тази любов в човешкото битие. Този жертвен акт трябва да бъде приет, ако тези, за които даваш живота си, имат нужда от твоята жертва. Не трябва да приемаш смъртта като жертва, от която другите нямат нужда, от която никой няма да има никаква полза.

И любовта, разкрита от теб в тази смърт, се дължи на свободата, която ти е дадена от Бога. Защото, ако не ти е дадена от Него, Той Сам щеше да предопредели човека за грехопадението и свързаните с него страдания. Господ е дал на хората фатален дар – дара на свободата, въпреки че предварително е знаел, че този дар ще доведе някои до вечно нещастие. Ако свободата беше предопределена от Него, тогава положителният отговор, даван от някои на повика Му за послушание към Бога, както и отрицателният – даван от други, би го давал Самият Той. Бердяев казва: „Сотириологията при традиционните теологически учения може лесно да се възприеме като коригиране на грешката, извършена от Него, която корекция приема същевременно и формата на коригиращ процес. Рационалното катафатическо богословие забравя Божествената Троица в своята космология и антропология, забравя за Духа на любовта и саможертвата, виждайки изкуплението, а не сътворението на света като цел на тайнството на християнското откровение. Тя не успява да прескочи стадия на тази божествена комедия и конструира една фиктивна теодицея“.

Дори и в Бога, казва той по-нататък, или в Неопределимото, еквивалентно на недетерминираната свобода, едновременно битуват и добро, и зло. Доброто не може без злото. Оттук идва и трагедията, неразривно свързана със самото съществуване, т.е. „злото е възможно само защото има тъмна воля в Бога, или по друг начин казано – в Неопределимото". „Освен това злото има позитивно значение за раждането на космоса и на човека. Злото е сянката на доброто, защото светлината предполага съществуването и на тъмнина. Светлината, доброто и любовта, за да се проявят, изискват наличие на противоположен принцип, на противоположен двойник. Самият Господ има две лица – това на любовта и на гнева, лице на светлината и лице на тъмнината“. Самият Бьоме казва: „Защото Богът на светлия свят и Богът на тъмния свят не са две различни Божества. Има само един Бог. Той е цялото съществуване; Той е доброто и злото, той е небето и адът, светлината и тъмнината, вечността и времето, началото и края. Там, където любовта Му е скрита в едно съществуване, се появява гневът“[1].

Доброто надделява, като побеждава злото, светлината надделява, като побеждава тъмнината. „На кръста, казва Бьоме, Христос трябваше да погълне в Своето свещено съществуване този гняв, който се е пробудил в същността на Адам“[2]. А Бердяев обяснява: „Бьоме възприема изкуплението от космологична и антропологична гледна точка като продължение на сътворението на света“. (...)

[1] Вж. Николай Бердяев, Из этюдов о Я. Бёме, 1930 г., с. 67. Б.пр.

[2] Срвн. Николай Бердяев, Смисълът на творчеството, 1994 г., с. 81. Б.пр.