Увод

Осми век е много важен етап в историята на Древен Израил и в историята на богооткровената религия. През това столетие в Северното (Израилско) царство се появява писменото пророчество. До тогава пророчеството е било устно. Пророците са пред-сказвали, но не са записвали своите пророчества. Защо възниква необходимостта да се записват пророчествата, които изначално са били устни? Преди да преминем към разглеждане на първите писмени пророчески текстове, ще засегнем тази тема.

Учените, които изследват пророческата писменост, дават различен отговор на въпроса, защо пророците (или техните ученици) изведнъж започват да записват. Преди половин век Гуневег предполага[1], че съвременните на пророците служители на светилищата, жреците, са имали интерес от запазването на пророчествата в писмен вид. Трудно е, обаче, да си представим, че пророк Амос и пророк Осия ще си сътрудничат с израилските светилища. Връзките със светилището – Йерусалимския храм – са очевидни не за израилските пророци, а за юдейските, и то далеч не за всички тях. Израилските пророци тъкмо опонират на собствените си светилища, които се намират във Ветил (Бет-ел), Галгал, Самария и други големи култови центрове. Затова следва да отхвърлим хипотезата, че пророчествата са започнали да се записват по инициатива на служителите на култа.

Преди тридесет и пет години Милард привежда хипотезата, че записването на пророчествата и тяхното съхраняване са били необходими, за да се провери впоследствие тяхната истинност. Този автор свежда пророчеството до предсказване на събития.[2] Несъмнено, в книгите на пророците често се предсказва бъдещето, обаче още по-често се интерпретира настоящето: пророците не толкова ни предсказват това, което ще се случи утре, колкото ни учат на това – какво да правим днес.

Също към осемдесетте години но двадесети век се отнася хипотезата на Хардмайер, който в една от статиите си[3]се стреми да докаже, че първите писмени пророци са били в решителна опозиция спрямо политическата власт и са били гонени от тази власт и животът им е бил изложен на смъртна опасност. И затова на тяхното близко обкръжение (на учениците и симпатизантите им) е била необходима „нелегална литература” – за вдъхновяване и консолидация, тъй да се каже. Според този автор пророците и техните ученици са наподобявали групите на народоволците в царска Русия.

В съвременната наука циркулират и други хипотези за възникването на писмените пророчества. Струва ми се, най-приемливо е мнението на Йорг Йеремиас, който в своята статия „Началото на писменото пророчество”, която излиза от печат преди четвърт век – през 1996 г.[4], посочва две причини за записване на пророчествата: 1) пророк Амос и след него пророк Осия дотолкова решително скъсват с предшестващата пророческа традиция, че като се започне от пророк Амос може да се говори за две пророчески традиции: новата, чието начало е положено от пророк Амос; и старата, на която той, а също и пророк Осия и техните последователи или не обръщат внимание, или се отнасят към нея критично. 2) Доколкото пророците Амос, Осия и юдейските пророци от периода преди вавилонския плен са поддържани само от незначителна част от съвременниците им, то с цел съхраняване на Божието слово в условия, при които това слово се отхвърля от мнозинството, е било необходимо то да се записва. Доколко е било радикално разминаването между пророк Амос, пророк Осия и пророческите школи (в Свещеното Писание тези школи се наричат „пророчески синове”, בני-הנביאים) – разбира се, е спорен въпрос. Обаче, според мен, срещу втория аргумент на Йеремиас е трудно да се възрази.

Амос, пророкът на социалната справедливост

„Тъй казва Господ: за три престъпления на Израиля и за четири няма да го пощадя, защото продават праведен за сребро и сиромаха - за двои сандали. Лежат при всеки жертвеник върху дрехи, взети в залог, и вино, изнудено от обвинени, пият в дома на боговете си” (Ам. 2:6, 8).

Така започва поредицата от пророчества на Амос срещу управляващата класа в Израил. В онова време, през втората третина на VІІІ век, Израилското царство е в апогея на своята икономическа и военна мощ. Новоасирийската държава още не е достигнала цялата си сила, въпреки че страшната сянка на Ашур вече заплашва Предна Азия и Близкия Изток. И Египет отдавна вече е слаба държава. Четиридесетгодишното управление на Йеровоам ІІ (787-747) на фона на изнемощелия Египет и на още недостигналата силата си Асирия е последният успешен период в историята на Северното царство. Бащата на Йеровоам ІІ – Йоас успява да си възвърне загубените по-рано израилски територии, включително земите отвъд Йордан, и дори да подчини на своето влияние южносирийския съюз от градове-държави, като принуждава царя на Дамаск да сключи с Израил васален договор. Изглежда е съвсем близка окончателната победа на Израил над всичките му врагове. При Йеровоам ІІ Израил се превръща в мощна регионална държава. В този период от историята на територията на целия Близък Изток няма по-силна държава от царството на Йеровоам ІІ. Именно при този цар благодарение на възстановяването на търговските връзки с Арабия и Финикия и благодарение на експлоатацията на медните рудници в Арабия, а също и благодарение на развитието на селското стопанство и на текстилната промишленост Израил постига голям икономически успех. Археологическите разкопки в Израил свидетелстват за голямо количество разкошни жилищни сгради не само в Самария, но и в градове като Мегидо, Хацор. Това са двуетажни къщи с 4-10 помещения около двора, което е свидетелство както за богатството на социалната върхушка в израилските градове, така и за голямото имуществено и социално разслоение в обществото. В Ам. 3:15 се споменават  домове, украсени със слонова кост. Нищо подобно не се открива в този период в Юдея – там всички градове, включително и столицата Йерусалим, са застроени с еднотипни едноетажни постройки[5].

Учудващо е, че в толкова мирно, стабилно време неочаквано за управниците на Израил прозвучават гневните речи на Амос, който провъзгласява окончателното Божие решение – Израил, Северното царство на десетте колена – потомци на Яков, трябва да загине. Безвъзвратно, завинаги. Господ говори чрез пророк Амос: „няма да го пощадя”, а по-точно „няма да отменя наказанието му” (съдебната присъда): לאאשיבנו.

Какво конкретно предизвиква този Божи гняв? Социалната несправедливост и корумпираното правосъдие.

Социалната несправедливост. Пророкът остро изобличава всички социални язви на своето време: рушветчийството, насилието над изпадналите в дългово робство сиромаси, лихварството, спекулата и други търговски измами. Пророк Амос изобличава религиозното лицемерие на онези хора, които са се замогнали за сметка на жестокото си отношение към ближните; той изобличава богаташите-хедонисти, които  “лежат при всеки жертвеник върху дрехи, взети в залог” (Ам. 2:8) и пият вино, отнето от сиромасите като последица от съдебни спорове. Тези, които угнетяват бедните, са забравили, че земята на Израил принадлежи в еднаква степен на всички потомци на Яков. Причина за катастрофата, предречена от Амос, е грехът на ожесточаване към ближните, грехът на нежеланието на придворните големци, на князете и военачалниците, на жреците и на търговците да проявят милосърдие и братолюбие към народа на земята, към сиромасите. Изобщо социалната несправедливост е: „Те не знаят да постъпват справедливо, казва Господ: с насилие и грабеж събират съкровища в чертозите си” (Ам. 3:10).

Корумпираното правосъдие. Съдиите, призвани да съдят народа според закона, често се ръководят от собствената си корист и произнасят решения, които не са справедливи, а са в полза на богатите беззаконници. Цената на тези услуги не е висока: съдиите продават „сиромаха за двои сандали” (Ам. 2:6). Много често сиромасите се оказват в дългово робство именно вследствие на решението на користолюбивите съдии, които ги осъждат (на робство) за неизплащане на лихваря на прекомерно нарасналия им дълг. Безспорно, социални престъпления са се вършили навсякъде и винаги, във всички общества. Но те не бива да съществуват в израилското общество – в него правовите отношения трябва да се изграждат на основата на солидарността и на любовта към ближния: „ обичай ближния си като себе си” (Лев. 19:18). Господ чрез Своя пророк обявява приближаващото наказание на управниците и богаташите и на продажните съдии, които обслужват тези властимащи големци: „задето тъпчите сиромаха и вземате от него подаръци жито, вие ще построите домове от дялан камък, ала няма да живеете в тях; ще насадите хубави лозя, ала вино от тях няма да пиете. Защото Аз зная, колко многобройни са вашите престъпления, и колко тежки са вашите грехове; вие сте врагове на правия, вземате подкуп и изопачавате в съда делата на сиромасите (Ам. 5:11-12).

Отново и отново звучат жлъчните речи по адрес на „господарите на живота”, които се ояждат за сметка на ограбването на населението: вие „които лежите на одрове от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище, пеете под звука на гусли, мислейки, че владеете свиралото като Давида, пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърце за злополуката на Иосифа! Затова сега те ще отидат в плен начело на пленниците, и ще се свърши ликуването на изнежените (Ам. 6:4-7). „ Изслушайте това, вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси, - вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота - да отворим житниците, да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони, да прикупваме неимотни със сребро, и сиромаси за двои обуща, а отсевки от жито да продаваме? Кле се Господ в славата на Иакова: наистина няма навеки да забравя нито едно от делата им!” (Ам. 8:4-7). (...)

[1] Gunneweg A.H.J. Mündliche und schriftliche Tradition der vorexilischen Prophetenbücher als Problem der neueren Prophetenforschung. Göttingen, 1959.

[2]Millard A.R. La prophétie et l’écriture. Israël, Aram, Assyrie. “Revue d’Histoire des Religions”, № 202 (1985). P. 125–145.

[3] Hardmeier C. Verkündigung und Schrift bei Jesaja. Zur Entstehung der Schriftprophetie als Oppositionsliteratur im alten Israel. “Theologie und Glaube”, № 73 (1983). Р. 119–134.

[4] Jeremias J. Die Anfänge der Schriftprophetie. “Zeitschrift für Theologie und Kirche”, № 93 (1996). P. 481–499. Вж. също: Jeremias J. Hosea und Amos. Studien zu den Anfängen des Dodekapropheton. Tübingen 1996.

[5] За археологията на този периода вж., напр.: Finkelstein I., Silberman N.A. The Bible Unearthed. New York, 2001.