Пълноводна река е бунтовната история на деветнайсетото столетие, нахлуваща в жития-бития като това на отец Георги от Смолско, което ще прочетете по-долу. Книгата е случайна находка, издание на автора от 1903 г. (или 1909 г.?), трудно намираема даже в големите библиотеки. От портрета ни гледа достолепен енорийски свещеник, видял и препатил много. Благодарение на оскъдните биографични редове под портрета му разбираме, че той е роден в град Пирдоп на 20 април 1838 г. и е бил ръкоположен за свещеник на 21 август 1866 г. в село Смолско. Сиреч в деня на Априлското въстание, когато предсрочно развяват знамената на бунта, отец Георги тъкмо е навършил четиридесет години. А в редовете на това негово „житие и страдание“, писано наивно, но с ярки краски, има всичко: спомени за времената, в които даже с дървено клепало не се е позволявало да се извикат хората, за да се черкуват; връщане към онези паметни дни на април 1876 г., когато свещеници вървят пред въстаниците, облечени в униформи, с кръст и иконка в ръка; разкази за бъхтането и боя по турските зандани; заръка към презвитерата и близките умилно и с вяра да се молят на образа Божи и Богоматер, уповавайки се на грижите на Небесния отец… Ясно се долавя и късната горчивина в душата на отец Георги, когато във вече свободна България звънът на камбаните прониква свободно във всеки дом, но „като че не пробужда всякому сърцето“. Ала историята е такава, каквато е.

ОПИСАНИЕ НА ВЪСТАНИЕТО

Братя, сестри и чада,

Днешният ден като е отреден за възпоминание на паметни и добри, особено за нас, българите, работи, то, моля, имайте търпение, за да разкажа на децата и на оние, що не помнят, как стана въстанието в нашето село Смолско.

Дечица, знам, че обичате да слушате приказници за минали времена. Заради това и аз като старец – свещеник и очевидец, ще ви разкажа как стана въстанието в нашето село, а вас ще моля да си запишете това, което ще чуете, или да го запомните добре, та след време да го разказвате и вие на вашите наследници, за да се предава от род в род и да се пази като светиня.

Преди 500 години бяха нахлули из Азия в Европа турците. Те превзеха и разнебитиха българското царство, устроиха си свое управление и свои съдилища със строги съдници, воглаве с техния цар, султана. Заедно с превземането на българското царство, унищожиха и Българската патриаршия, книжовност и просвещение. За нашето поробване и изтребяване помагали са на турците и еднаквите по вяра уж наши братя – гърците. Тежко беше турското робство. Турците издаваха строги закони за българския народ. Без тяхно позволение не бивало да се направи ни училище, ни черква, а там, дето успявали да направят каква-годе черква, не се позволявало даже с дървено клепало да се привикват християните да се черкуват и молят Богу. По тая причина на българите, и особено на някои от по-свободолюбивите, които слушаха и виждаха как живеят съседните ни свободни братя във Влашка и Сърбия, захванало да им тежи такъв угнетен живот и почнали, де тайно, де явно, да се жалват пред правителствата на другите държави и като че ли някъде им се даде обещание за помощ, та се раздвижиха. Навсякъде захванаха да кръстосват предрешени и под чужди имена млади момци, наречени апостоли, които събираха по-първите и верни хора в села и градове и ги съветваха да се приготвят за въстание. Тук, в Средна гора, за апостол и предводител на въстанието беше определен Георги Бенковски. Той събираше дружина и разпращаше свои верни хора по селата и известяваше тайно и под клетва, че наближава времето за въстание, та да се въоръжават и щом дойде часът, всеки да бъде готов. Мисля, че и денят за прогласяване на въстанието беше определен – 1 май 1876 г. По някаква причина не дочакаха определения ден, а около 20 април развиха българското въстаническо знаме в Копривщица, Панагюрище, Петрич и Поибрене.

В нашето село известиха, че въстанието е прогласено на 21 април след обеди, и ние всички селяни трябваше да напуснем селото като кошер, кога роява, и да отидем в Петрич. За малко време кой както можа, се приготви и тръгнахме за в Петрич с надежда, че всичко ще се свърши за един-два деня и ще се върнем свободни. Който имаше кола и волове, натовари си децата и щото можа друго, а който нямаше, тръгна само с децата си. Оставихме къщи, покъщнина, хамбари с жито и повечето от добитъка си. Едно общо опиянение владееше, един само глас се чуеше: „По-скоро да отидем до Петрич, там е спасението“. До вечерта селото се изпразни. Стигнахме през нощта в Петрич и се настанихме: кой в къщи, кои в обори, а някои хора, по нямане място, останаха по улиците. Всички мислихме: освободихме се вече! Бенковски, въоръжен, яздеше на бял кон. Войниците уж на отбор отбирани, ала ако се вгледаше човек във формата и оръжието им, страх го обземаше – не [не се чете] и не чуто! Облеклото им беше цели козечета, а шапките – цели ярешки кожета с крачетата наедно. Оръжието на войниците беше още по-страшно – кремиклийки, шишанета, сабли от коси, подострени колове, сопи със забити на края ножици и пр. Ишликът на Лазар Ковача беше цяла фабрика – тук се приготвяха саблите. Заръчах си и аз една сабля, ала нямах щастия да я видя и окача, защото желязото се беше свършило. Понеже разбирах от терзилик, аз помагах в приготвяне шапки и дрехи за войниците. На поп Христоско от Петрич прерязах джубето, та стана по-приличен войник; зашихме си всички кръстчета на шапките и ето ни цели войници. От Панагюрище пристигна и друга войска като нашата. Поп Неделю от Поибрене носеше кръста. Ще избием лесно турците и черкезите, казвахме си помежду си ние, защото сме повече от тях. Събраната войска трябваше да замине за „боището“ – така се наричаха приготвените окопи на север от Петрич. „Да тръгваме“, извика множеството. „Напред“, изкомандва Бенковски и поведе войската, а след него Крайчо Певеца от Панагюрище, Рад Джунов, децата от училището и множество жени и деца. Всички единогласно запяхме:

Не щеме ни богатство,

не щеме ни пари,

но искаме свобода

с човешки правдини (…)

Знамето с надпис „Смърт или свобода“ гордо се развяваше всред тази пъстра и по облекло, и по оръжие войска Пред войската вървеше поп Христоско със свещеното знаме – кръста, и аз с иконичка в ръка. Срещнаха ни с бяло котле с вода и отвсякъде се чуваха благопожелания за свобода, за нов живот, а песните още по-силно заечаха. Това беше рано в петък на Гергьовден. Помня, че закусихме от телешко месо и със сълзи вместо с радост се простихме с поп Христоско. Минахме моста на река Тополница и се упътихме към „боището“. Не се мина дълго време и песните се прекратиха, планът се обърка. „Турци и черкези идат, Смолско е запалено и гори от вси страни“, се разнесе като гръм из лагера. В миг някои се пръснаха по високите места, за да проверяват дали е истина, а други се заложиха в приготвените укрепления, за да се бранят. И наистина нападна една тълпа турци и черкези и се завърза сражение между тях и въстаниците, в което сражение падна убит Петър Балов, когото и погребаха тайним образом вечерта късно на Гергьовден. Изгубиха се по-после и няколко души в Смолене, между които и Стоян Ил. Балканджийски, който направи дървения топ в Петрич. Не се мина много време и ето че нападнаха на Петрич множество турска войска, черкези и башибозуци, предвождани от Златишкия Рушит бей. Мнозина нашенци, с колата заедно, бяха застигнати от турците. Баба Бургазлийка най-добре знае за тогавашното тегло. … Всички се питаха: ами сега накъде? А Бенковски, като видя накъде отива работата, каза: „Аз си изпълних длъжността; забих ръждивия нож в сърцето на султана, сами се пазете вече!“. Тогава изкараха дървения топ на „боището“, напълниха го с различни вещества и го подпалиха срещу турската войска. Той гръмна толкова силно, че гласът му се чу по цяла Европа; ала и това не помогна. Пак страхове, пак жилни питания: „Сега накъде?“. Р. Джунов, като предводител на войската, каза: „Тук вече няма спасение; хайде да вървим към Панагюрище, та да се съединим с тамошната войска. И Смоляне и Петричене потеглиха наедно: едни към Вран камък, други към Дисагов-дол, а трети – към други страни. Повечето от Смоленете се събрахме в Дисагов-дол, дето престояхме няколко деня. Страшен писък се чуваше; отчаяние беше обзело всекиго. Определихме няколко души да отидат пò напред в Панагюрище, за да мислят що има там, че тогава да заминем всички. В това число и аз. Като доближихме до село Мечка, съгледахме отдалеч, че хора бягат от селото навън към гората и се чуваха топовни гърмежи. Едно момче из Софийско, което беше нейде слуга в селото, а сега бягаше за към родното си място, ни разправи, че Панагюрище било обсадено от турската войска, която го разбивала с топове. Върнахме се при жената и децата си. Турската войска, след като ограби, опустоши и изгори Петрич и Смолско, отправи се за Копривщица. Тогава излезе заповед, че който в три деня не се прибере в селото си, ще бъде убит, дето се намери. По тая причина и ние смолените решихме да се върнем в селото си. (...)