Мнозина теолози, както и някои учени, са готови да обявят, че „спорът между науката и религията“ от XIX век отдавна е приключил. Дори това обаче да е истина, става въпрос за истина, известна единствено на истинските теолози и учени – тоест на малцина високообразовани люде. За случайния минувач спорът е все така реален, и то под форма, каквато образованите хора трудно биха си представили.

Обикновеният човек не мисли за конкретни догми или за конкретни научни открития. Той е разтревожен от всепроникващата разлика между атмосферата на онова, което си представя като християнство, и общата картина на вселената, придобита посредством съществуването в научна епоха. От Символа на вярата разбира, че Бог има „Син“ (точно както, ако би бил бог като Один или Юпитер); че този Син „слезе“ (като парашутист) от „небесата“, първо на земята, а после и до някаква земя на мъртвите, намираща се някъде отдолу; че след това се е възнесъл на небето и е седнал на украсен стол, поставен малко вдясно от трона на Неговия Отец. Изглежда, че целият този образ предполага локално ситуиран и материален рай, палат в стратосферата, плоска земя и всички останали архаични погрешни схващания.

Обикновеният човек е наясно, че отричаме тези вярвания, които ни приписва, и че тълкуваме вярата си по различен начин. Това обаче не го задоволява. „Без съмнение, мисли си той, веднъж появили се, тези верови елементи могат да бъдат алегоризирани и спиритуализирани до безкрайност. Но не е ли очевидно, че те изобщо не биха съществували, ако първото поколение християни биха имали най-елементарна представа от това какво действително представлява вселената? Един историк, чиято работа се базира на погрешно разчетен документ, може впоследствие (след като грешката е била открита) да прояви невероятна изобретателност, за да покаже, че все пак е възможно неговото описание на съответната битка да съвпадне с данните в извора. Въпросът обаче е, че нито едно от тези находчиви обяснения нямаше да съществува, ако още отначало беше разчел документа правилно, и те са следователно усилия на вятъра. Щеше да е по-достойно от негова страна да си признае грешката и да започне отначало.“

Мисля, че има две неща, които християните трябва да направят, ако искат да убедят този „обикновен“ свой съвременник. На първо място, трябва да бъде пределно ясно, че онова, което ще остане от вярата след всичките им обяснения и интерпретации, все пак ще бъде нещо недвусмислено свръхестествено, чудно и шокиращо. Може да не вярваме в плоска земя и небесни дворци, но трябва да настояваме от самото начало, че вярваме, и то също така твърдо като всеки дивак или теософ, в духовен свят, който може да проникне и реално прониква в естествената, или осезаемата, вселена. Понеже обикновеният човек подозира, че обяснението ни всъщност ще бъде омаловажаване или оправдаване; че разполагаме с митология за невежите си слушатели, но сме готови, ако образовани такива ни приклещят в някой ъгъл, да я сведем до безвредни морални баналности, които никой не би си и помислил да отрича. Има богослови, които оправдават това подозрение, и от тях ние определено трябва да се разграничим. Ако накрая не остава нищо освен онова, което би било еднакво добре казано и без християнските формули, тогава би било честно да признаем, че християнството е невярно, и да започнем наново без него.

На второ място, трябва да се опитаме да преподадем някои неща относно разликата между мислене и представяне. Разбира се, исторически погрешно е да смятаме, че всички или дори повечето от ранните християни са вярвали в небесния дворец по същия начин, по който ние вярваме в слънчевата система. Антропоморфизмът е бил осъден от Църквата в момента, в който въпросът е бил експлицитно поставен пред нея. И все пак някои ранни християни може да са клонили в подобна посока; вероятно хиляди дори не са мислили вярата си без антропоморфни образи. Затова трябва да различаваме същината на вярата от придружаващите представи. (...)