Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т.е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология в църковния организъм.

С други думи, можем да кажем, че каноничното право е критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието.

От друга страна, каноничното право дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21), или биват противни на този евангелски принцип.

Поради това тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през историята на Църквата. Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм и да нанесе огромни щети върху църковния живот.

Истинският критерий, който трябва да бъде търсен, е, че каноните отобразяват, доколкото могат, тайната на Божието домостроителство в Христа, т.е. въплътения Христос и богочовешкото тяло на Църквата (по аналогия на Халкидонското определение). С други думи, боговъплъщението е и остава основният канон в Преданието на Църквата. Така разкрито, каноничното право (предание) има своето неизменно конститутивно начало в христоцентричната онтология на Църквата, а израз на тази онтология са св. Евхаристия и свещенството, съзиждащо себе си в нея и черпещо своята идентичност от свещенството на Христос. Поради тази причина главно на тези две св. тайнства се позовават всички канонически правила както на административното (тайнството Свещенство), така и на наказателното канонично право (Евхаристията) в Църквата.[1]

Всяко пренебрегване или потъпкване както на догматите, така и на каноните, които ги изразяват, означава напускане на Църквата, но не толкова по силата на санкция, а по силата на отхвърляне на общението (общение в Църквата, епархията, манастирската, енорийската или брачната общност). Трябва да се уточни, че църковните наказания не могат да бъдат сравнени със санкции от наказателен или компенсаторен характер, за което ще стане дума в текста.

В контекста на казаното можем да търсим прилагането на правовите норми, включително и осъждането на църковните провинения, извършени от клирици и лаици (миряни), в контекста на отделянето от Евхаристията. Следователно епископът, като извършител на Евхаристията, е разпознаван и като такъв, който да извършва и съд, тъй като е гарант на единството и общението в събранието. Трябва да се подчертае, че неговите решения не трябва да са лични, а да са съборни, т.е. основани върху преданието на Отците.

Още в раннохристиянската общност епископът-презвитер и неговият кръг от съпрезвитери се утвърждава като регулатор на църковните спорове и дисциплина, т.е. формира се постепенно т.нар. църковен съд. Податки за това откриваме в посланията на св. апостол Павел, който е възмутен, че християните се съдят в държавните съдилища (1 Кор. 6:1:5; 1 Тим. 3;5; Тит 1:5-10), а не в своята общност.

Поради това още много преди толерирането на християнството в Римската империя след IV век епископите се припознават като съдии в раннохристиянската общност, от една страна, поради високия им авторитет, а от друга, есхатологичното съзнание на Ранната църква, че съдът на езичниците е отъждествяван с княза на този свят[2], който воюва със светиите и който ще бъде победен при пришествието Христово.

Това раннохристиянско съзнание формира и практиката епископите да разглеждат не само църковните, но и граждански и криминални дела. През IV век, след Константиновия мир, държавата припознава съществуващата форма на епископския съд под формата на collegia, а епископското изслушване (audientia episcopalis/episcoporum), както и приетите на него решения се признавали за законни, подобно на всички съдилища в империята. Гражданските спорове (диспути) били донякъде ограничени от публичното римско право, но те се определяли и като случаи от църковно естество (‘ecclesiastical matters’ (causae ecclesiasticae), що се отнася до нарушаване на църковната дисциплина.[3]

Все пак римските императори от IV–VI век определят, че криминалните случаи трябва да се гледат на публичен процес, въпреки че Църквата припознава в тях грях, извършен срещу ближния. Това припокриване на престъпленията, що се отнася до правото на държавата и каноничното право, кара император Валентиниан III през 452 г. да издаде закон, в който дори и епископите да отговарят пред публичен съд при определени криминални престъпления, като например при заграбване на имущество, оскърбление и клевета (pervasio и atroces iniuriae). При много тежки престъпления епископът може да изпрати представител (прокуратор) на процеса, но имп. Валентиниан бързо добавя, че епископът трябва да се нагърби с наказанието.[4] Разбира се, трябва да се уточни, че наказанието винаги се извършвало от държавната власт.

За всички останали криминални престъпления епископите се съдели помежду си. По времето на император Маркиан (450–457) клириците, обвинени в криминални деяния,трябвало да бъдат съдени пред архиепископа единствено ако ищецът е съгласен, иначе съдът е ставал пред преторианския префект.[5] Цялата тази практика на съдопроизводства е затруднявала разбирането на компетенциите на църковния и публичен съд, но едно е сигурно – че епископите са имали цялата власт в съдопроизводството над клириците и лаоса (миряните). Те настояват, че престъпления, извършени от клирици и духовници или срещу интересите на Църквата, не са нищо друго освен църковни дела (causae ecclesiasticae).

Чудесен пример имаме при св. Василий Велики, епископ на Кесария Кападокийска (370–379), който пише към commentarensis (служител, отговарящ за публичните затвори) относно заловени крадци, които проникнали в църквата и откраднали дрехи, предназначени за бедните. Св. Василий настоява те да бъдат освободени и делото да се препрати към неговата юридическа власт, защото, както епископът настоява: „за престъпления, извършени в църквата, е наша работа да извършваме промяна“[6]. Това означава, че светителят е искал да замени публичното наказание за кражба с милостта на Църквата и да подбуди извършилите кражба към покаяние чрез учение и наставление Господне (Еф. 6:4 – εν παιδεία και νουθεσία Κυρίου ).

Тези думи на св. ап. Павел се припознават за основа на юриспруденцията на епископския съд както към клириците, така и към лаиците, като тя има за цел да доведе онези, които са извършили престъпление спрямо Бога и ближния, да осъзнаят тежестта на греха. С други думи, тя няма за цел наказание и възмездие, а цели съгрешилите или отделилите се от Църквата да се очистят с покаяние, с промяна на начина на мислене и живот (μετάνοια), за да станат отново здрави и функционални членове на църковното тяло, което се храни и расте и действа в светотайнствения опит. (...)

[1] Вж. Фидас, Вл. Канонско право. Београд, 2001, с. 6.

[2] Апостолски постановления 45 и 46 буквално се основават на св.-Павловите послания. (1 Кор. 6:1:5; 1 Тим. 3;5; Тит 1:5-10). Вж. Constitutiones apostolicae; textum graecum recognovit, praefatus est, annotationes criticas et indices subiecit. Guil. Ültzen. Suerini et Rostochii, Sumtibus Stillerianis, 1853, pp. 57-58.

[3] Вж. Hillner, Julia. Prison, Punishment and Penance in Late Antiquity, Cambridge University Press,2015, p. 64.

[4] Ibid.

[5] Ibid.

[6] Св. Василий Велики, Писмо 286: “ὅτι τὰ ἐν ταῖϛ ἐκκλησίαιϛ ἁμαρτανόμενα ὑϕ’ἡμῶν προσήχει

τὴϛ πρεπούσηϛ τυγχάνειν διορθώσεωϛ.” (PG 32:1021)