В своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците. Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

Както показва и романът на Сарамаго, нашето време е загадъчно. Новият начин на живот, който възприемаме и който ни е наложен, ни довежда до криза в парадигмата на модерната култура, която въпреки блестящите си постижения вече не може да посрещне нуждите на хората. Крайно сгъстеният характер на културата в криза променя начина, по който гледаме на категориите, определящи човешкото съществуване, като любов, свобода, здраве, смърт, болест, както и нашето възприемане на пространството и времето. Един от видовете промени на възприемането са различните начини, по които днес се преживява страхът от смъртта с нейното сурово и нелепо еднообразие. Колкото и да е неизбежен факт, смъртта все пак е едно вълнуващо тайнство, отворено за различни тълкувания и опити. Като свещено преживяване, тя е и mysterium fascinandum et tremendum (страшно и завладяващо тайнство). Като ужасна заплаха, тя ни застрашава и нещо повече, поражда в нас суров, ирационален страх, в най-острите случаи известен като thanatophobia.

Различните начини на преживяване на страха от смъртта в нашата култура са предизвикателство и за Църквата, която никога не премълчава истината, че смъртта е един ужас (враг на човечеството), както и истината, че Христос е извоювал победа над нея (със Своето Възкресение). Християните признават, че thanatophobia е напълно логична и оправдана фобия, тъй като става дума за страх от реалния и най-последен враг на всички творения. Всички хора, включително и Богочовекът в Гетсимания, са били уплашени от умирането. Без да се преструва, Христос е ненавиждал смъртта. Той никога не е проповядвал примирение с нея, тъй като не може да има никакво примирие между живота и смъртта, а по-скоро е говорел за Пасха, за пасхалното преминаване през нея, водещо отвъд смъртта и страха. Пълното предаване на самоопределящата воля на Своя Бог Отец е дало възможност на Сина „чрез смърт да потъпка смъртта”. В Църквата това се изповядва посредством славословие, като Празник на празниците.

Действително, смъртта ни определя, а страхът е симптом на това. И все пак страхът от смъртта е по-дълбок от простата психична емоция, защото смъртта е преди всичко онтологичен факт. Нейната поразяваща ръка се протяга и заплашва с унищожение нашето голо същество, сеейки около себе си смразяващ ужас. В страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта (1 Иоан. 4:18).

Теоретичният контекст на страха от смъртта е неделим от нейния практически аспект. Смъртта е един трагичен практически проблем, особено когато е свързана с болест. Тя отрича изначалния човешки ерос (копнеж) за съществуване и оцеляване. Смъртта, страхът и болестта са трите несъмнени симптома на нашата връзка с нищото. Във връзка със страха (и често с болестта) смъртта маркира и оформя както нашите тела, така и нашата култура. Всички наши страхове и рефлексии около смъртта ни заобикалят и съпътстват като някакъв музикален мотив, понякога достигайки до crescendo, а друг път затихвайки до едва чуто pianissimo. И все пак тази трайна „памет за смъртта” може да бъде принудителна (културата трябва да се занимава с нея) или доброволна (подобно на монашеството, което се възприема като мъченичество).

Епикур изразява неизбежността на смъртта в следните думи: „Човек може да се защити от всичко, но по отношение на смъртта всички ние, смъртни(ци)те, живеем като в град без крепостни стени” (Епикур, Fragment, § 31). Когато всичко в живота ни върви добре, ние сме склонни да мислим, че телата ни са като укрепени градове, пазещи нашето „себе” от каквото и да било нападение, но в крайна сметка разбираме, че ги използваме преди всичко, за да защитим своето „себе” от лъча на Истината, на която се подчинява и самата смърт.

И все пак основният проблем на нашето време не е само смъртта, но и един погрешен богословско-философски критерий (заблуда във вярата), въз основа на който смъртта се възприема само от етично-естетическа или емоционална гледна точка вместо от онтологична (като заплаха за съществуването). Ето защо трябва да разгледаме тази тема, от една страна – от биологично-културна, а от друга – от църковно-възкресна перспектива. (...)

[1] ИК „Колибри”, София, 2013.