Преди 11 години излезе на български едно есе на 93 годишния разгневен старец, Стефан Хесел, бунтар, роден в Берлин през 1917 година, но израснал в Париж и следователно парижанин, широко скроен французин, боец от съпротивата и един от съставителите на Всеобщата декларация за правата на човека. Тогава този мъж ни даде пример за подражание със своето есе, озаглавено INDIGNEZ-VOUS! – ВЪЗМУТЕТЕ СЕ! В него под повърхността на размишления за глобалната икономическа криза, зад воала на критиката, отправена към днешните управляващи, каквито и да са те, Хесел всъщност ни призова да се върнем към отколешните човешки ценности, да преоткрием честността и добротата, щедростта и радостта от общуването ни като хора, да се разбунтуваме срещу огромната пропаст, която разделя бедни и богати. Покана да бъдем отново хора.

Имахме нужда от този призив, спуснал се от висините на една библейска възраст, за да ни разтърси и да ни помогне де се освободим от апатията на ежедневието. Да прегърнем този мирен бунт и да отстояваме мнението си, да защитаваме достойнството си като граждани, да се борим за нашите свободи: изобличавайки всяка несправедливост, всеки политик, всичко нечестно. Да се разбунтуваме срещу предлаганото ни бъдеще, в което доминира стремежът към съревнование и надпревара, срещу бъдещето, изпълнено с безкултурност и безсмислен стремеж към притежание, да се разграничим от бъдещето, опаковано в лъскавите шаблонни фрази на политиците, да се опълчим срещу посредственото. Книгата бе издадена във Франция и продажбите надминаха два милиона екземпляра, а стотици хиляди бяха продадени в цяла Европа. Ние обаче днес, като вярващи християни, сме призвани да издигнем призива Réveillez-vous! Събудете се! Или още по-правилно Réveillons-nous! Да се събудим!

Защото Хесел живя 95 години, но никой не ни е гарантирал толкова дълъг земен живот. Апостол Павел не достига 70, не знаем на колко точно умира, както и апостол Петър. Самият цар Давид умира на 70, а мъдрият му син Соломон на 59. Какво чакаме?

В модерния, или ако щете, в постмодерния свят скоростта е на първо място. Стрес, психосоматични заболявания, холестерол, високо кръвно и много други. Това са част от медицинските последици за тялото и те в някаква степен са ясни. Какво обаче се случва в човешката душа? Ние взимаме душове или вани, ходим на СПА, мием си ръцете 10–15 пъти дневно, спазваме хигиена. А кога и колко пъти мием душата си? И колко пъти се молим Господ да умие и да помаже душите ни, защото от това имаме нужда. Кой друг би могъл да отмие от душите насъбралата се мръсотия от света и полепналото по нея безчестие? Духовният свят е не по-малко реален от физическия, но е далеч по-богат. А за него не знаем почти нищо. Така сме направени ние, човеците, с ограничени умствени възможности, неспособни на друго, освен да търсим логически връзки, факти, доказателства и емпирични констатации. Това не е никак достатъчно, а в някои случаи е направо вредно.

Съвременният човек, увлечен в стремежа си към материалното във всичките му форми и проявления, се превръща в роб на стремежите си. И в един момент се оказва, че толкова сам е стегнал примката около врата си, че вече не издържа. Не може и не знае как да продължи. Не намира смисъл в нещата. Не си дава сметка, че вече страда от една ужасна болест, която разяжда взаимоотношенията между индивидите и ги прави безсмислени.

Бичът на модерното общество е апатията. Едва ли има някой, който да не се чувства ужасно, когато иска да общува с друг човек, но събеседникът му не проявява абсолютно никакъв интерес към разговора и към самия него? Нямаме време за другия, не го слушаме, не сме в състояние да проявим човечност, разбиране, отношение. Душата ни е болна. Тялото може и да е в перфектна форма, но душата вече е инвалидизирана.

Апатията е по-лошото състояние от омразата, защото омразата изразява чувства, докато апатията не. Отрицателно чувство, укорително, но с него човек би могъл да се пребори. Апатията е липса на чувства, липса на интерес от общуването с другия, липсата на радост от контакт със себеподобните. Апатията е преди всичко отсъствие на любов, нежелание за среща с другия. А оттам произтича отчуждението. Борбата с нея е по-трудна.

Немалка част от съвременните хора не са изпитвали удоволствието от истинската любов. Но хората, които ще посочат апатията като основна причина за това, са малко, те не усещат, че точно отчуждението е големият проблем. Какво по-лошо има от това някой да харесва даден човек, а той да не изпитва каквито и да е чувства към него? Това е по-неприятно, отколкото някой да изразява, ако ще, и крайно негативно отношение. Никой не се радва на безразличието.

Апатията всъщност е емоционално състояние, при което човек, психологически погледнато, няма определено отношение към обект или обстоятелство. Нито положително, нито отрицателно. Понятието е чуждица и българският му еквивалент няма толкова смисъла на състояние, а по-скоро определя сякаш липсата на отношение или, ако искаме да го формулираме афористично, бихме казали, че апатията е състояние на липса на отношение. Безразличие, безчувствие, бездушие. Възможни синоними биха могли да бъдат думите равнодушие, безучастност, бездушие, безстрастност, нежелание, безсърдечие, незаинтересованост, флегматичност, неутралност, отпуснатост и вялост, но като че ли същинското си остава безразличието и безчувствието.

Най-ужасното е да си без-чувствен, да си лишен от какво и да било чувство. (...)